Христо Мутафчиев е завършил НАТФИЗ в класа на проф. Надежда Сейкова. Играл е на сцената на ДТ "Н.О. Масалитинов" в Пловдив, Народен театър "Иван Вазов", "Сълза и смях", а от 1995 г. е част от трупата на Малък градски театър "Зад канала". Председател е на Съюза на артистите в България от 2005 г.





- Христо, според теб излиза ли от кризата българският театър?

- Всеки, който смята, че добро изкуство в България няма, жестоко се лъже. Залите са пълни. И не говоря само за театъра, а и за музиката, за балета, за операта. Затова не ми харесва този скептицизъм. Всеки може да направи своя личен избор - дали да си стои вкъщи и да гледа простотиите, които дават по телевизията, или не. Това зависи от нивото на интелект, от нивото на морал и от съотношението помежду им. Това е въпрос на лична хигиена.

- Как масовият зрител, който харесва да речем "ВИП Брадър" и производните му и чете жълта преса, може да бъде вкаран в театралния салон?

- Защо да бъде вкарван в театъра? Като си е избрал да воайорства и чекиджийства, гледайки тези предавания, това си е негов избор. Изкуството е свободно възприятие. То трябва да бъде възприемано с желание, а не въпреки желанието на индивида. Хората, които обичат да ходят на театър, са достатъчно интелигентни и знаят, че срещата им с живото изкуство ще им донесе много повече щастие, отколкото наблюдавайки кого ще вкарат в някаква къща или кого ще изгонят от там. Ако си избрал пътя на посредствеността, ще си останеш цял живот такъв.

- Не те ли притеснява, че подобно поведение неминуемо рефлектира върху децата?

- Децата наблюдават и попиват всичко. Но те имат друго усещане за живота. Децата все още не са уморени. Те комуникират повече от възрастните помежду си. Те имат желание да излизат навън, имат желание да се срещат, да разговарят, имат желание да контактуват в интернет. И разбират много повече неща от родителите си, които от работа се прибират и се лепват за телевизора. Така че аз не се страхувам от това. Знам, че след една-две години ще настъпи мигът, в който ще има пик на изкуствата в България. Защото все повече и повече хората изпитват необходимост от естетизация.

- Това ли е причината много хора да се откажат от телевизора като вещ в дома си?

- Телевизионната кутия е загуба на идентичност. В момента, в който ти се залепиш за телевизионния екран и се припознаеш с водевилни изпълнения и евтини смешки, изгубваш себе си някъде там. Това да наблюдаваш такъв тип предавания, да четеш жълта преса и да се надсмиваш над нещастието на някой или над това, че този бил уж звезда пък гледай какви работи върши, означава да се надсмиваш над собствения си интелект. И ако ти си забраниш да го правиш или поне не му обръщаш внимание, ще откриеш аромата на цветето навън, ще ти се прииска да се качиш на Витоша, ще искаш да прекараш събота и неделя сред природата със семейството си.

- Като председател на Съюза на артистите в България, какви административни промени смяташ, че ще бъдат полезни за българския театър?

- Необходими са промени в закона за култура, промени в нормативни актове, в кодекса на труда, който според мен в някои свои точки е морално остарял и неадекватен на днешния забързан ден. Например идеята за правилното и адекватно разпределяне на средствата по театрите буксува вече 17 години. През последните 15-16 години ситуацията в театъра в един момент се оказа много по-зле, отколкото бе до 1990 г. Преди промените все още имаше едни добри остатъци като т.нар. бонуси за хората, които играят повече, имаше осигурена почивка, съобразяване с труда на човека, с неговия талант, с авторитета му. Не че страдам по тези отминали безвъзвратно дни, но в един момент демокрацията разми тези ценности, обезсмисли тези необходимости и хвърли артистите в пространство, в което те не знаеха как да се ориентират. Единственото спасение за театралите беше, че се запази щатното разписание, което даваше някаква сигурност за работещите в театъра. От друга страна, в България, която е малка държава, е много трудно да се работи само на свободна практика, тъй като театралният ни пазар е малък, а творците много. Така че голяма част от тях ще изпаднат от борда, ако бъде премахнат щатът. А бе, доста объркана работа. Откакто съм председател на Съюза на артистите се сблъсквам с куп проблеми. Няма как да не се оформи в съзнанието ни идеята, че трябва да има промяна в театралната система.

- Как си го представяш, че ще стане?

- С Бина Харалампиева, като директор на театър "Зад канала", Кирякос Аргиропулос - директор на Столичния куклен театър, Робърт Янакиев - на "Възраждане", и тогава беше още Доротея Тончева директор на театър "София" проведохме една много сериозна "битка" да убедим ръководството на Столичната община и най-вече общинския съвет, че никак не е лошо за творците приходите вместо да се връщат в общината, да си останат в театъра и той да може да оперира с тях за производството на нови спектакли, както и за допълнително материално стимулиране на целия екип на театъра. Тогава може да има наистина добър мениджърски подход вече от гледна точка на това какъв ти е репертоара, какви спектакли правиш, колко играят актьорите и т.н. И слава богу, ръководството на общината и САС направиха онова, което ние наричаме театрална реформа. Сега приходите остават в нашия театър и аз намирам смисъл да играя повече в нашия театър, а не да ходя да бича халтури по други места.

- Така ли трябва да стане и в другите държавни театри?

- То неминуемо ще стане. Проф. Стефан Данаилов е наясно с процеса. Няма връщане назад. Още повече, че ние много сериозно показахме, че този формат работи. И че не е необходимо само да искаме от държавата, а можем и сами да си го изработим. Не е смисълът културата да иска от държавата. Държавата трябва да осигури базата, оттам нататък да остави твореца да печели от труда си.