Тези дни братовчедът Иван Стефанов ми подари запис на беглежката духова музика от 1958 г. Нито за миг не се усъмних, че ползвам привилегия. Записът засега се разпространява в тесен кръг, повече поради епизодичното му и неорганизирано размножаване. Желаещите да го имат са много, а кои са те - това е въпросът. Селската музика на Беглеж не е от онези прочути духови музики, каквито навремето в България са били немалко. Не е бохотската, да кажем, нито садовската. Това е музиката на едно голямо плевенско село, чието предназначение е било изключително местно, "домашно". Самата музика не съществува отдавна, музикантите са на небето, огромната част от слушателите и "играджиите" - също. Неделното хоро не се свиква от десетилетия. Не е запазен годен за хоро дори площадът. Съборена е и къщата, от която е извършен записът. Всъщност, то и не е запис, направен така, както по закон божи се записва музика. Според Киро Катунски това е станало на някакъв полски магнетофон "голям колкото масата", с обикновения му микрофон, подаден през прозореца и както става ясно, по време на хорото. Чуват се гласове понякога, хора минават и говорят. Но това е само във фона, напразно братовчедът се заслушва да различи гласове и думи.



Беглеж е село музикално, но силата му не са инструменталистите.



Тук живеят преселници (бегълци, и името го подсказва) от потурчванията в Родопите. И вероятно по родопска жилка селото се слави с гласовете. Емблемата му е Гена Димитрова. Това е много висока мярка и жителите му стават предпазливи, когато трябва да похвалят музикант. Но сега този запис запалва страсти, за които не е бил предвиден. Той е запечатал звуци от историята на една общност, което вече не съществува - поне в онзи вид, в който може да се събере на хоро. Преживял е метаморфоза, каквато младите хора не могат и да си представят - от една музикална "проба" върху лентата на големите старовремски ролки през познатите касети до днешното стандартно CD, от което празненството тръгва като експлозия. Защото всичко до края е едно неистово, неудържимо, неизтощимо музикално пиршество, каквото само документалният запис може да улови - когато музиката запалва играчите, а играчите нажежават темпото. (Както каза една музикантка, пред този вихър "Танц със саби" ще ти се стори блус.) Странно, но детският ми спомен има друга тоналност - ясно си спомням елегичния звук на флигорните, който се издигаше в небето на селото. Запазил съм го по-късно в едно стихотворение: значи - така е било. Но този път, на този ден през 1958 година музиката свири бясно, предизвикателно, като за последно. И сигурно така е било е всеки път...

Не съм живял в Беглеж, бил съм там лете - градско дете при дядо и баба. Опитвам се да си спомня какви са били времената. Най-общо, трудни. Скорошно ТКЗС, оскъдица, надницата не надхвърля един лев, всеки гледа да се спаси по мините и по фабриките. А в записа музиката свири и никой не иска почивка. Само тук-таме, съвсем за миг, като от другаде, се изплъзва въздишката на медните инструменти, страстно, но бегло - сякаш забранена. Това са



сподавените въздишки на онези времена,



никой не може да ги разчете, никой не може да ги върне. И те са отлетели завинаги...

Опитвам се да си спомня самите музиканти. Успявам при барабаниста и кларинетиста - може би защото доминират в записа. Те двамата са върхът на пламъка, който се вихри на площада: селски мъже, барабанистът съвсем дребен възрастен човек с момчешки изглед. Същинските беглежени обаче ги помнят всичките, различават ги по свирнята, назовават ги по време на музикалните им партии, разказват истории за тях, епизоди от различни музикантски, пък и други приключения. Този запис е "саундтракът" на филма за селския живот. И както често се случва - филмът е загубен, а музиката остава.

Но, както вече казахме, филмът, дори изчезнал, може да се върне, Колелото - не. Затова и всички искат да имат този диск. Съвременници, техните деца, внуци, разпилени по цялата страна, а сега вече - по цялата земя. С какво ги привлича този аматьорски запис със скромна техника, извън музикалните стандарти? Тази "китка" от хора, сред които известните пиеси се броят на пръсти, а повечето най-вероятно са импровизации и композиции единствено на беглежка почва? Носталгия ли е това? Ако е така - какво знаем ние за носталгията!

Но защо ви разказвам това? Тези дни четох поредната статия, в която литературен критик хвали и надхвалва скромен, а според мен и безсмислен поет. Няма да ви кажа точно кой, защото такива статии напоследък се появиха няколко. "Този трик не е нов", както се пее в старата песен. Помним и по-яростни битки за закрепване в съзнанието на читателя, а и за "настаняване" в бъдещето. Поръчкови статии, натруфени издания с безсрамни предговори,



промъкване пълзешком в христоматиите



и в учебниците по литература - всичко, което изглежда достатъчно, за да се запише човек върху скалата на времето. Списъците с "класици" - и преди, и сега по някакъв партиен принцип. И разбира се, различните групи, "вълни" и "поколения", отправили се към това бъдеще... в пакет. Колкото и да е странно, това не ме възмущава - като всяко безсмислено нещо, то все някак ще премине. Възмущава ме игнорирането на тайнството в изкуството, пренебрегването на даденото от Бога и грубият опит да се дирижира (отвън!) творческата съдба. В полза или във вреда - все едно. Видяхме го вече веднъж, уж отмина, уж беше освиркано, а ето пак... Неинтелигентно някак се получава, неекологично.

Затова и в неочакваното възкресение на стария запис отпреди половин век има нещо повече от носталгична тръпка. Има някакво доказателство, че нещата могат да се случват и извън нашата (но и "тяхната" също) воля и макар и не всички, но някои все пак ще получат своята правда от времето. Дори ако не са били в "списъка".

Защото силните на деня рядко биват и силни на века.