|
| Васко Кръпката |
- Васко, как ще опишеш пространството, където истинският български рок вирее в момента?
- Клубове, фестивали - "Беркрок фестивал", "Цвете за Гошо", "Рок в Рила", фестовете в Бургас и Каварна - това е почвата на рокендрола у нас. И колкото и нескромно да звучи - моето предаване, защото всички останали са ужасно комерсиални.
- По твоя преценка, за групите, които ти гостуват, рокът младежка тръпка ли е, или е сериозна професионална амбиция?
- Първо, опитвам се да не преценявам младите колеги. Аз съм един от тях - музикант. Старая се просто да използвам известността си, да отварям вратата на студиото и да им давам поле за изява. Ако те са добри, ще спечелят публика, ако не са - ще се изложат. Дори не ги прослушвам предварително. Всички са поканени, стига да имат 12 песни репертоар. Повечето от тях са отчаяни от музикалната ситуация в България и си изкарват хляба по друг начин, което е тъжно, но това са проблемите на повечето рок музиканти в малките страни. Една част от тях искат да пробият в чужбина на разни фестивали, други се препитават, като свирят по кораби в Скандинавия, в което няма лошо, това си е професионална изява. Но едно от хубавите неща на пътуването е завръщането у дома, така че аз се радвам, че има едно предаване, което да покани тези хора, когато се върнат, да представят своите умения.
- Канили ли са те ефирните телевизии?
- Първо, Би Ти Ви е чалгаджийска телевизия, в Канал 1 пък си имат някакви други критерии - за тях китаристите не съществуват, там на почит е плейбекът. А аз искам с това предаване да разчупя всички норми, създадени от националните телевизии. То е точно обратното на кича, лъскавината и плейбека - при нас звучи жива музика директно в ефир, седим си на сцената, говорим си без всякакъв сценарий, с една дума сме много далече от т.нар. български шоубизнес. Но това е препоръчително единствено за България. То не важи нито за Румъния, нито за Сърбия. В нашите съседни страни има много по-голям рок живот, докато у нас институция са просташката музика и сладникавия гей поп. Гледам в ефира - някакви ментори, някакви простакеси, които, вместо да веселят пияниците в местната кръчма, излизат пред цяла България и учат децата как се пее.
- Визираш "Мюзик айдъл" ли?
- Визирам всички подобни простотии, които се излъчват по националните телевизии и в които участват или музикални мутри или долнопробни чалгари. Всъщност това са предавания, които не са създадени, за да намират наистина добри певци, а да правят сеир на народа и да печелят от SMS-и. Даже мисля, че всички онези олигофрени като разни там "Кен лий" и "Шест кокошки" са специално открити и специално им е платено за това. И се радвам, че съм далеч от това, аз си изкарвам хляба със свирене и пеене.
- Какво съветваш младите групи, когато те питат как да пробият?
- Много е просто. Навремето, когато с Буги Барабата измислихме "Няма бира", не си представях, че тази песен ще ме храни 20 години. И може би още 20. Кой знае... Ето, да речем, "Ролинг Стоунс" - до ден днешен пеят I can't get no satisfaction. И една журналистка веднъж ги пита: "Е, не сте ли satisfied най-после?" А Мик Джагър отговаря: "Как? Сексуално ли?" Чарли Уотс обаче, великият мислител на барабаните, казва: "Не може да ни омръзне тази песен, защото, когато я запеем, публиката така крещи, че ние не я чуваме"... Така че рецептата е много проста - сядаш и измисляш поне едно хубаво парче, с което хората да те запомнят. Аз съм щастливец: "Няма бира", "Комунизмът си отива", "Кучето на крайния квартал", "Нека бъде светлина", "Да живее рокендрола", "Ден след ден", "Нощни пеперуди" и т.н. се запомнят и те карат да ги пееш. Има безкрай много момчета и момичета, които пеят чудесно, но не могат да си измислят едно готино парче. Или правят страхотни кавъри на английски, но на български ги няма никакви. Така че правиш си музиката, която харесваш, намираш си хубави текстове на български, изпяваш ги и така... Трябва, разбира се, да си подготвен за плесницата, която ще ти удари пазарът, който у нас е много слаб. Аз издавам албуми, но общо взето си ги слагам на стената да се фукам един ден пред внуците. За 11 години имам 1000 продадени бройки, а на пазара са излезли 500 000. Парадоксалното е, че за дадена песен хората са готови в огъня да влязат, но не и в музикалния магазин. Преди време си купих моя албум "Нощни пеперуди" страхотно преоценен, за толкова години никой не го беше взел, а парчетата в него отдавна са хитове и непрекъснато ме карат да ги свиря по участия. На мен обаче не ми пука, че хората не са си извадили портфейлите, а че са ми дали най-скъпоценното - част от сърцето си.
- На коя от младите групи предричаш голямо бъдеще?
- Група "Силует" от Бургас, група "Бодил" от Враца, група ODD crew, "Блус Трафик" от София, "Блус Булевард" от Пловдив... ох, боже, защо не си взех тефтера... защото това не са всички кадърни момчета. Има толкова много млади банди, които свирят страхотно. ODD crew например в една класация изместиха "Металика". "Бодил" пък са ученици и свирят само собствени песни. Любимата ми тяхна песен е "Мутра с джип"; те са абсолютни социални пънкари, веселят се, но и не мълчат за проблемите на България.
- Рокът от авангард, владеещ площадите през 90-те, не се ли превърна в слуга на предизборните кампании? Много музиканти споделят, че партиите плащат нелоши хонорари.
- Трябва да призная, че аз лично не познавам такива музиканти. Последната изява, на която свирих по повод някакъв бунт (защото аз не свиря на политически изяви), беше на протеста на полицаите, понеже каузата им беше справедлива и я подкрепих, но подчертавам - абсолютно безвъзмездно. Подкрепих всъщност тезата, че това правителство е най-крадливото на света и че полицията ни е ужасна и е част от организираната престъпност, защото и държавата е ужасна и е част от организираната престъпност. Но винаги съм свирил на такива места безплатно, защото това е мисия, това е място, където можеш да си кажеш мнението, а една от основните ценности на демокрацията е допускането на различни мнения. Не зная защо някои групи очакват изборите, за да имат изява, след като има толкова фестивали и клубове. За мен изборите в началото бяха мястото, където музиката ми успя да достигне до хората с моя начин на мислене. Бунтарите, хората с порив за свобода се събирахме и свирехме. Сега нещата са други. Днес мисля, че човек трябва да свири за този, за когото гласува, а не за този, който му плаща. Така че не съм съгласен с това поведение - да чакаме изборите, че да изкараме някой лев. Изборите са за съдбата на България и не може да гледаш така егоистично. Щом рокът стане слуга, той вече не е рок. Ако политиците имат нужда от рок, в това няма нищо лошо, но ако рокаджиите се нуждаят от политиците, това вече е кофти.
- Не съжаляваш ли за онзи ентусиазъм, с който през 90-а с Милена, "Щурците", Георги Минчев и много други посрещахте заедно демокрацията?
- Аз не съжалявам. Смятам, че тогава се разписахме в историята. Ние полетяхме. Понеже съм слушал много "Пинк флойд", знаех, че винаги ще има хора, които ще се опитват да ти подрязват крилата. Продължавам да вярвам в онези идеали. Васил Левски е създал организация с идеална цел, а хора от тази организация са му обрали хазната, хора от тази организация са го предали, те не са го освободили, не са го свалили от бесилката, не са го погребали и затова не знаем къде е гробът му... Но това не хвърля сянка върху идеите на тази организация. Така че бунтарството е вечна и чиста величина и аз съм безкрайно щастлив, че ние участвахме в това нещо. Да, аз имах наистина имах по-големи очаквания, но не от политиката, а от хората. Очаквах да започнат от нулата, така както самият аз. Всяка сутрин, с изгряването на слънцето, очаквах хората да не продават толкова лесно душите си; да не обявяват толкова лесно война на честността и достойнството в личен план, във взаимоотношенията си; очаквах да създадат опозиция на корупцията (до днес такава няма). За съжаление това мислене - че "всички крадат", създаде примирението и деградацията във всеки поединично.
, една пентатоника за импровизация и след 10 мин. вече свириш.Е няма да си Ерик Клептън или Гери Мур... За това трябва повечко свирене... и мислене.