На генерал Дьо Гол приписват ехидната приказка, която публично изрекъл шефът на партийната му пропаганда Андре Малро след появата на Германската демократична република: "Толкова много обичаме Германия, че се радваме като са две!" По същия начин може да се каже и у нас: "Толкова много обичаме демокрацията, че се радваме на множество демократи!" Седмицата, измъкваща се от желето на празничната скука и лоените остатъци от гергьовденската трапеза, бе разнообразена с разбунване на демократичното осило с въпроса за истинските представители на СДС.

Напълно в духа на демокрацията, която била процедура, отговорът се предостави на съда. Съдът обаче освен независим е и български. Поради което вълнуващият въпрос затъна в съдийски отводи, подписки на интелектуалци и нормални граждани със и без ЕГН и декларации на Синята коалиция срещу политическите злоупотреби и заговори срещу демокрацията. Почти всички партии злорадо изразиха ненамесата си, но и загриженост за единството на демократичната десница, от която България се нуждаела. Защото напред не можело да се върви само на един крак, а трябвало да се крачи с двата в ритъм "леви-десни". И "център, център", подхвърлиха пък либералите от НДСВ и ДПС, без да се боят от просташки онагледявания. Все пак присъщият аристократизъм на едните и галантното отношение към жените на другите изключват буквалните аналогии с междукрачието.



Изобщо, обстановката е предизборна



Както сме свикнали, броени седмици преди изборите тръгват изтъркани сюжети, разигравани с малки промени от едни и същи типажи. Конспиративните хватки допринасят за блудкавия привкус на тая досада. Тя е породена от действителния проблем на българската демокрация: грижите за представянето на някаква политическа автентичност надхвърлят усилията за провеждането на каквато и да е автентична политика. Оттук извира дълбоката нечестност в политическия ни живот.

По особен начин това личи именно в споровете за "истинската" десница, която напоследък неслучайно се представя като изразител на интересите на - забележете! - "гражданите с дясно мислене". Нейните проблеми обаче съвсем не са в това дали Борисов, Димитров, Юруков, Костов, Мозер, Праматарски и др. под. се мислят за легитимни вождове на формации, наричащи се десни. Те са в това, че автентично дясна политика се води от партия, която иначе минава за лява. Затова и управленията, в които участва косвено или пряко, с някаква тъпа упоритост се наричат от мнимата ни десница "комунистически".

Но какъв комунизъм или левичарство има в 10% данък, в поправките в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, в замените на държавни имоти в стил "кон за кокошка", в приватизацията, в явното толериране на т. нар. едър бизнес, в пълното безхаберие примерно за "Кремиковци", но пък в острата загриженост за печалбите на чуждите банки, в делегираните образователни бюджети, в здравната реформа и пенсионните фондове и т.н.? Какво по-дясно от това може да предложи десницата? Християндемокрация, неопетнени лица и необвързаност с Русия?

Или пък още по-дясно - 8% данък и обещания от типа "Всеки достоен българин - собственик на магазинче, всяка достойна българка - със слугиня"? Нима не се вижда, че именно дясната политика на няколко поредни правителства не просто продължи, но и бе задълбочена от коалиция, в която водеща роля има тъкмо БСП. С това лявата партия обаче никак не се хвали. В предизборните й реклами, които напоследък красят всички медии, вкл. любимия вестник и дори "Уикенд", тия действителни успехи липсват, докато публиката бива литкана с отчети и обещания за работни места, пенсии и заплати. Тук изобщо не си струва да се споменават и външнополитическите ангажименти, които България пое при нейното управление и които допълнително издърпаха черджето изпод идеологическите устои на десницата - от приемането в ЕС до застъпничеството за Турция като бъдещ член на съюза, от военните бази на САЩ до участието в ключови мисии на НАТО, от контингента в Ирак до признаването на Косово.

Именно това, а не конспирациите около регистрацията на СДС и естественото използване на политическата ситуация за отслабване на политическия противник,



прави приказките за автентична десница наивни



Разбира се, ако не придиряме, че една политика е автентична, когато напълно съвпадат заявления и реални действия. Но при това условие нито една българска политическа партия, която е участвала в което и да е управление, не би могла да са похвали с особена честност. Всички се извиняват с обективните обстоятелства, които били наложили промени и компромиси. Но освен че е съобразяване с тези обстоятелства, истинската политика е и безкомпромисно усилие за промяната им към по-добро. Тъй като у нас нещата видимо се влошават, то и политиката е неистинска, но за сметка на това - непроменлива.

В това отношение седмицата имаше своето най-значимо събитие - за жалост в посока на увеличаващата се безнадеждност за промяна. Споменатото празнично желе само донякъде бе разбъркано от бутафорния парад на 6 май: най-вълнуващи бяха военните музики. На другия ден обаче в него потъна президентският указ за обнародване на Закона за отбраната и въоръжените сили на България, който окончателно хвърли армията в ръцете на политическото ръководство и ликвидира Генералния щаб. А с това и плахата надежда за възможна промяна - примерно с военен преврат. И тъй като демократите у нас май наистина са огромно мнозинство, никой не се осмели да протестира срещу лишаването на обществото от тази понякога спасителна възможност. Справка - Турция. Прочее тая миролюбивост със сигурност ще се прояви и днес, 9 май, когато политкоректните приказки за Деня на Европа няма как да не затъмнят Деня на победата и отново да превърнат миналото и говоренето в критерии за политическа автентичност.