|
| Митко Новков |
Българинът обаче, когато пътува по света, може да се сблъска с обстоятелства, които - поне за известно време - да го накарат да си харесва държавичката. Когато се връщам от Русия, за мен това е почти правило: сблъсъкът с руската институционална машина - често бездушна, безчувствена, високомерна - ме кара да разбирам, че българската държава ако и не най-добрата на света, все пак не е и най-лошата. Че по-добре нейната мърлявост, отколкото руската строгост.
Сещам се например как трима сърби - весели, щастливи, бяха прибрани само половин час преди тръгването на самолета им на митническия контрол единствено защото са пропуснали да си вземат документ къде точно са пребивавали и спали в Русия. Няма друга държава по света от тези, в които съм бил, която да изисква от напускащите я чужденци подобен документ. Съседите обаче май няма да забравят никога повече тази особеност, няма да я забравя и аз.
Друг случай: наскоро на връщане от Санкт Петербург четирима български писатели си изпуснахме самолета до Москва и се почна едно ходене по чиновническите мъки... Имената моментално ни били изтрити, затова трябвало да си платим отново и билетите до София, независимо че се добрахме до Москва навреме за полета до България. Слава богу, всичко свърши благополучно, но поведението на чиновничките от "Аерофлот" ме озадачи - вместо да се опитат да ни помогнат, както би действала друга авиокомпания, западна, тук стана обратното.
Прочее ето още една разлика със западните държави: там журналистическата карта важи за повечето музеи, влизаш или безплатно, или с намаление, а в Русия това правило не работи. Нещо като знаменитите руски жп линии, по-широки от всички други в света. Но при линиите е, както са ни обяснявали в казармата, превантивна мярка срещу вражеска агресия, докато за журналистическите карти не разбирам в какво точно се състои превенцията. В "ДПП NN (Диалектика переходного периода (из ниоткуда в никуда) - ДПП NN (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде)" Виктор Пелевин обяснява как героят му постепенно усетил кой става важният в страната - притиснали го хора от Федералната служба за сигурност и набързо му наредили картинката. А аз с очите си видях гордостта на един милиционер, когато ми показа служебната си карта. И в някаква степен всесилието му ако и с не кой знае колко голям чин. Иначе казано, руската държава е от по-особена порода, както и служителят на руската държава е някак си по-различен, по-безцеремонен дори. Разказвали са ми приятели как посред нощ от рецепцията са ги будили пак заради прословутия документ, докарал белята върху главите на братята сърби. Не вярвах първоначално, но след като сам го преживях - вече вярвам. Донякъде отделният човек там се чувства не просто по-слаб - това е разбираемо, а някак по-долу, по-низш едва ли не от държавния служител. Същото гледаме, между другото, и по американските филми: неслучайно мнозина споделят, че до голяма степен САЩ и Русия си приличали като манталитет. Свръхдържави, суперсили...
Замислих се за тази разлика между българската и руската държавна машина - трябва да има нещо, което да ги прави така нееднакви. От прочетено, от слушано, от видяно стигнах до извода, че за разлика от България в Русия има свръхнадценяване на държавата. Там, така да се каже, държавата е всичко.
И тази свръхоценка рефлектира върху всяка институция по веригата - от най-висшата в Кремъл до най-забутаната в някое сибирско село. Заради това всеки, който е служител на държавата, е много повече от всеки друг гражданин. А ако гражданинът е и просител, той дори някак си се е самолишил от качеството си на гражданин - става поданик и с него се отнасят като с такъв - безтактно и високомерно. В България е обратното: държавата е не свръхнадценена, а подценена. Нещо като необходимо зло, което обаче никой, тъй да се рече, не взема на сериозно.
Българското общество е, казвал съм го много пъти, неформално, не формално. Формално в смисъл да се извършват нещата по норми и закон - тук държавата се заобикаля за сметка на масата и под масата. В Русия държавата обаче - понеже е свръхнадценена, си позволява абсолютни произволи към индивида, на което той й отвръща със същото. (Андрей Битов разказва, че чел статистика, според която Петър I - основателят на модерната руска държава, погубил 1/3 от мъжкото население на Русия при строежа на Санкт Петербург.)
И в първия, и във втория случай няма ред, но причините са различни. Обаче при българската липса на ред нещо все пак се извършва, защото съзнанието за държавното несъвършенство понякога поражда желание то да бъде поправено, включително у държавния чиновник. Руската държава обаче няма нужда да се поправя - тя не просто е съвършена, тя е отвъд съвършенството - нещо недостижимо и необятно - "умом Россию не понять". И затова следи със строгия си поглед индивида навсякъде - строга като Бог-Отец и злопаметна като Йехова. Такава държава не може да се обича, от нея може само да се страхуваш. Докато към българската - предизвикваща повече смях, отколкото страх - понякога човек дори може да изпита топли чувства. Е, не за дълго, но това вече е друга тема...
А бе, ясно е, че кат Русия няма втора, но защо ни сравняват с нея?Явно, че "прехода" е замислен да продължи още...