Миналата седмица писах, че Законът за отбраната и въоръжените сили отдалечава плахата надежда за възможна промяна чрез военен преврат. Мнозина се възмутиха; някои ми пратиха писма, в които изразиха разочарованието си от тия антидемократични възгледи. Тъй като не целя да очаровам, а да споделям неща, които ми се струват важни, ще продължа темата. Още повече, че има и повод: от тая седмица армията вече щяла да разпродава имущество си чрез стоковата борса. Пазарно общество, какво да го правиш!

Да, но то съвсем не е демократично, разбираме ли демокрацията като народовластие. В него тя облагодетелства предимно политически кръгове, достъпът до които изключва съобразяване с масовите интереси. Подкупени избиратели, маргинални прослойки, престъпни групировки, случайни събития и пропагандни кампании легитимират власти, в които се преливат групите за икономическо, финансово, политическо и медийно влияние върху цялото общество. Без особена прозорливост може да се види, че те са свързани не толкова идейно, колкото семейно с последователно управляващите от близо век у нас. Демокрацията след 1989 г. е другото име на консенсуса между наследниците на тези кръгове, като напълно естествено най-голям е този на управлявалите след 1956 г. Те вече не си търсят сметка, не се самоунищожават, а се облагодетелстват от властта, като използват хитри примамки за широката публика. Сред тях блести едно от най-големите демократични достижения - свободното напускане на страната, чиято локална икономическа и политическа физиономия оправдава спасителния жизнен избор в "глобалния свят".

Безусловно хората се дресират и силово - не толкова с полицейска, колкото с икономическа репресия и монопол върху основните жизнени средства. Гарант за това е външната подкрепа, чиято цена е разпродаването на националното имущество и разбиването на крепящи всеки обществен ред институции - от семейството през полицията до църквата. Все пак България отново изгуби една война, макар и студена, и трябва да се съобразява с това.



Толкова за реалната демокрация



На една от тези институции обаче се уповава народът, в чиято мъдрост приказката за непълноценността на мъжа, който не е служил, и за жената, която не е раждала, ще устои със сигурност и след уроците на демократичната педагогика. Става дума за армията, която придобива все повече идеални очертания с изчезването си. Идеалната армия е толкова по-народна, колкото повече демокрацията е фалшива. Затова в мечтите на народа възмездието често пъти се явява като нахлуване на идеала в действителността. По определение армията, макар и пазеща властта, е мястото, където народът се обучава за защита на самия себе си от външни и вътрешни врагове. И има досег с оръжието, което не му се предоставя в обичайния живот толкова лесно, колкото се дава на членовете и платените пазачи на гореописания елит.

Ликвидирането й чрез характерното за мнимата демокрация безредие е отнемане на тая надежда. Под свенливото було на "гражданския контрол" и "пазарни отношения" всъщност се опорочават функциите й, една от които е да символизира реда, отвъден на гражданския живот. Надеждата изтлява още повече с поколенията, които няма да имат представа от военна служба. Чезне с последните фуражки в Генералния щаб, под които от офицерските глави като пирон стърчи максимата "Повече пот в учението, по-малко кръв в боя". Изгодните разпродажби на мобилизационния резерв в миналото, с които започна демократизирането й, излизането й на фондовата борса днес са опорни точки в непогрешимото съждение, че демокрацията ни, освен политически корумпирана, е и безотговорна до разгащеност. Тя вкарва бъдещите поколения в опасност, която те ще преодоляват с много усилия и жертви. И с право ще търсят вини в своето минало, т.е. в нашето настояще. Тъкмо в него българската армия, стотина години страшилище на Балканите, преко сили пълни стадиона на ЦСКА и е съизмерима с въоръжените сили на БЮРМ. Разбира се, ако в тях не участват албанските милиции.

Да се предполага, че следващите поколения ще живеят само в мир и благоденствие, е илюзия, която малко се различава от тая за победата на комунизма и превръщането на земята в рай. Също толкова е илюзорно да се смята, че една водена от ръката на пазара и осигурена със сантиментални проповеди демокрация ще дисциплинира обществото. То може и да се радва, че в един отрязък от историята няколко поколения са отървали безсмисленото висене в казармата, нарядите около знамето, стрелбите и набиването на крак по паради и строеви прегледи. Но то би трябвало да се досети, че



някой ден ще му се наложи да спазва почти казармен ред



и да се брани - включително и във война, която сигурно ще се отличава от предишните. Контурите й личат все по-ясно и все по-близо - ей ги къде са Афганистан и Ирак, по-близо е Кюрдистан, още по-близо - Косово. Това е война, в която професионалната армия може да изпълнява предимно полицейски функции. Срещу тая армия расте поколение в постоянна партизанска война. Неговите деца до към 14-ата си година са наясно с основните стрелкови оръжия, криво-ляво могат да направят взривно устройство от подръчни материали, знаят как се действа при засада и обстрел, а и как се правят заграждения срещу бойни машини. Именно тази "недемократична", "фанатична", "неевропейска" практика дисциплинира не толкова за личен успех, колкото за запазване и разширяване на жизненото пространство. Разбира се, извън това, че тя ражда много деца, на които този опит се препредава с майчиното мляко така естествено, както е естествено тук то да се заменя със сурогати.

Що се отнася до превратите, идната седмица падащите си по тях могат да честват 75-годишнината от 19 май. А възмущаващите се от заплахите над демократичното ни устройство да пишат на г-н Гиньо Ганев, омбудсман на републиката и зет на Кимон Георгиев.