Когато се спомене за обществени поръчки, различните хора се сещат за съвсем различни неща. Предприемачите изпадат в нещо средно между паника и еуфория и се втурват да търсят подход към "правилните хора", които "правят игрите" с "усвояването на средствата".

Обикновените граждани започват да гледат мрачно и едновременно със завист и отвращение коментират, че "то нищо не става както трябва в тая държава", забравяйки, че и те са част от нея.

Юристите пък се сещат за много работа. Независимо дали по правене на условията по нужния начин или по обжалването на процедурата, проведена при същите тези условия - тяхното никога не се губи. Европейските чиновници с искрено възмущение хващат химикалките, защото са сигурни, че пак ще се пишат остри доклади.



И всички се питат: Какво се случва?



Всъщност в началото има едни пари. Те могат да бъдат от държавния бюджет, от общинския бюджет, от фонд или програма на Европейския съюз или на друга страна. Тези пари са предназначени за заплащане на определена общественополезна работа. По условие трябва да ги получи онзи, който е в състояние да извърши необходимата работа по най-добрия начин. Този изпълнител трябва да се определи с конкурс. Трябва да се даде възможност на всички заинтересовани участници да представят своите оферти, а от тях да се избере онази, която отговаря най-адекватно на поставените условия. После с изпълнителя се сключва договор, той трябва да извърши работата и когато възложителят констатира, че всичко е направено точно според условията на договора, изпълнителят получава своята печалба. И това е.



Да, но в България не е това



Още преди да дойдат парите, започва създаването на система за тяхното усвояване. Първата битка е кой да назначи свои хора за началници, които да подписват за парите. Който спечели на тази фаза, на практика предварително е спечелил играта. Докато неговият човек "разписва", картите никога не са окончателно раздадени.

След окопаването си новоназначените началници трябва да измислят такива условия, при които да се вложи в работа колкото може по-малко от предназначените за това пари, за да може повечко кяр да се "утаи" където трябва. Така възникват странни задания - мостове и пътища за никъде, алеи за влюбени по села, населени само от неколцина старци, справяне с "бедствия", които не са се случили, доставки на стоки, от които няма нужда и за които няма дори складове.

След като се определи по този начин предметът на обществената поръчка, следва най-деликатната задача. Условията трябва да се натаманят така, че "нашият кандидат" да успее. А това не е лесно. Не върви, ако кандидатът е "Демир строй", да напишеш, че името на спечелилия трябва да започва с "Демир" и да завършва със "строй". Можеш обаче да поставиш изисквания, на които само той да отговаря - специфични умения или сертификати, специфична техника и т.н. Ако обаче кандидатът ни и това няма, а фирмата е регистрирана вчера на името на баба му, можеш да поставиш например изискване за 100 (сто) години гаранция. Не е смешно. Има такива изисквания. След като собственичката е докарала до 100 години, защо да не може да даде още 100 г. гаранция? Някои дават и по 150. И понеже това обещание явно няма как нито да се изпълни, нито да се проследи, в общата оценка за класиране му се слага една относителна тежест, да речем от 40 до 60% от общата оценка. Така де - най-важно е да се гради за векове.

А ако някой досадник, който си няма друга работа, ами чете обявите за обществени поръчки,



реши да се вклини в интимната компания



на възложителя и неговия фаворит за изпълнител и предложи по-изгодни условия? Тогава? Ами тогава просто отменяме обществената поръчка, декласираме досадника и каним само нашия човек.

Така стана например с пречиствателната станция на Сливен. С пари по програма ИСПА екоминистерството обявява обществена поръчка. Явили се "Главболгарстрой" и "Понс холдинг". Комисията отменила поръчката, защото уж "Главболгарстрой" предложил много висока цена. После открили нова процедура. Не поканили "Главболгарстрой", защото не можел да даде гаранция за качество! Ами да, какъв е тоя "Главболгарстрой"? Строи само от половин век и го знаят само в половината свят. Но в другата половина не го знаят. Значи не става! Вместо него поканили "Понс холдинг". Това вече е известна фирма. Знаят я в половин Бургас. И не само там - и в Каменар го знаят, че и в Суворово. Даже знаят за някаква вила на някакъв министър по морето, ама не си спомнят баш добре. Та значи "Понс холдинг" знае какво е качество. Той може. И за да не го обидят, взели, че подписали договора на още по-висока цена. Каквато никой дотогава не бил предлагал.

И най-скандалното е, че всичко това се случи при действието на новоремонтирания Закон за обществените поръчки, в който от началото на тази година под натиска на Европейските институции бяха включени действащи механизми за обществен контрол. Само че обществото ни още няма рефлекса да контролира кой и как харчи нашите общи европейски пари.



Какво трябва да се случи?



На първо място, необходимо е основните възложители на обществени поръчки - държавата и общините, да си дават ясна сметка какъв резултат, в какви срокове и на каква цена желаят да постигнат. Подходът "да се усвоят едни пари" е крайно неправилен, защото дава погрешно направление на целия процес още от самото му начало. У нас има множество проблеми за решаване и при правилно разбиране за целите на обществено финансираните дейности винаги могат да се дефинират най-спешните, най-достъпните за решаване или най-перспективните от тях.

На второ място, изпълнителят на обществена поръчка трябва да се избира като партньор за работа, а не като ортак за далавера. Изборът на изпълнители е точно разликата, която отличава обществените поръчки от всички останали сделки и точно при него нарушенията са най-фрапиращи и предизвикващи обществено отвращение.

На трето място - контролът на възложителя върху отпусканите средства. Корупцията се мултиплицира именно в сферата на контрола. Неправилно поставените цели и задачи пред изпълнителя, неправилният избор на изпълнител понякога правят невъзможен нормалния контрол.



Корупционният контрол обаче винаги е възможен



Дори и най-добре подбраните изпълнители на прецизно дефинирани обществени поръчки трябва да бъдат контролирани. Нередовните или формално извършвани проверки сами генерират нарушения.

Контролът трябва да се извършва не само от институциите. Когато чиновниците контролират сами себе си, рано или късно се изкушават. Малцина знаят, че при обществени поръчки не може да бъде отказан достъп до публично заседание на комисията на медиите и на представителите на неправителствените организации. Малцина се сещат, че могат подробно да опишат онова, което са видели, и да изпратят доклад направо до Брюксел. Още по-малко пък смятат, че си заслужава да се вгледат, когато други хора си разпределят пари под масата. Само че това са наши пари. И сега законът ни дава право да поискаме сметка как се харчат. И ако не сме доволни, заедно с нашите европейски съграждани и общите ни институции да си ги поискаме обратно с лихвите. Защото Европа не спира достъпа до своите фондове за българските граждани, а за онези български институции, за които има достатъчно данни, че крадат от общите ни пари.

Затова можем да покажем, че сме европейци, не като се оплакваме в кухнята и псуваме неадресирано в пространството, а като кажем на българските институции: "Внимавайте какво правите! Гледаме ви и законът е на наша страна."