За международния шахматен "Мастърс" турнир в градинката срещу Народния театър поставиха оригинален павилион, където зад високите стъкла седнаха да местят фигурите прочути световни майстори на великата игра. Човек и случайно да минава, спира и когото познава - разпознава, когото не - пита. Топалов е там, Иванчук, Широв. Седят зад стъклото, подпират бради или пък се разхождат, отпиват глътки от високи чаши, търкат чела, размишляват напрегнато. Ако имаш време да почакаш, ще ги видиш да правят именно това, за което са се събрали - местят фигури. Ходът веднага се отразява на екрана отвън и публиката реагира, понякога с въздишка, понякога с аплодисменти. Там ще видиш и лица от българския шахмат, днешни, довчерашни, бъдещи. Събитието си е събитие, дори в предизборната пушилка то респектира със своя класичен облик, атмосфера, мащаб.

Макар и минувач случаен, оцених хрумването да се разположи турнирът в градинката на софийските шахматни страсти, където дори зиме край дъските се купчат играчи и кибици. Приятно ми стана: в приземяването на група от световния елит край



демократичния шахматен стадион на столичните любители



кой знае защо съзрях нещо символично. Ами така, де: играта е една, нека и играчите, макар за малко, да са в едно - независимо дали са аристокрация или простолюдие. Значи: аматьорите да се докоснат до висините, да се полюбуват на майсторските ходове и комбинации, да се насладят в края на краищата на "нивото". Хареса ми жестът, какъв ти жест, направо подарък, браво! И т.н. Но бях тръгнал по работа, не бях айляк, та продължих пътя си през градината.

И там: какво? Там (не беше за вярване!) - познатият битов шахматен кипеж. Все същите играчи зад дъските и същите запалянковци около тях. Все същите, отдавна рутинирани страсти и съперничества. Завехнали гамбити и ендшпили, брадати шахматни клопки и хитринки - и в Голямата, и в Малката игра новостите са оскъдни. Това общество, което, ако се вярва на вестниците, включва хора от всякакви етажи на живота, от министри до клошари, органично нехае за разиграващия се в съседство гросмайсторски турнир. Не изпитва любопитство, а навярно - и завист. Асовете от стъклената къщурка също едва ли се интересуваха от "колегите", пръснати по масички и пейки в градината. Два паралелни шахматни свята си съществуваха преспокойно един без друг - без да си липсват, без да се допират. Без да се забелязват. Дори нарочният опит някак да ги смесят не бе успял. Оказаха се като водата и зехтина.

И какво от това?

По-късно в следобеда белетристът Ст.Н. пи една диетична кола и жлъчно изкоментира случая: космически кораб да кацне край реката, рече, нашенецът ще си плете кошници под върбата. Много образно, веднага си го представих. Спомнихме си и Илф и Петров: автопоходът минава по магистралата, а самозванците на Великия комбинатор се спотайват унило в тъмнината - в истинския свят няма място за тях. (Е, Комбинаторът има история и с шахматисти, само че тя не пасва тук.)



Но пита се: кой е истинският свят?



Ето, от известно време съществува една прослойка от пишещи братя, която води любопитен литературен живот. Нейна територия са провинциалните (в миналото биха казали "околийските") конкурси, каквито и най-малки градчета, читалища и фирми учредиха в последните години. Поети и поетеси, по-рядко разказвачи, следят обявите и условията, изпращат творби и делят награди. Те се познават добре, знаят си творчеството, разпознават си дори неподписаните текстове, ако някой пропусне участие - питат какво се е случило. ("Нямаше те в Добрич, нямаше те в Нова Загора, решихме, че си болен.") Странното е, че почти винаги наградите се разпределят помежду им, но пък и никак не е странно - те са, които определят равнището на конкурсите, по-известните имена там не участват. Повечето от тях въобще не издават книги, не пращат стихове в литературните издания, не се интересуват от творческия живот, не познават популярните днес автори, а подозирам, че не ги и четат. Не търсят онази изява, която ние всички мислим, че е жаждата на пишещия човек. Нямат и вълнения излишни като на горния етаж: за привилегировано участие в медиите, за национални отличия, за "Стара планина" с лента или без. Те са си един цял свят, също творчески посвоему, също с някакви цели и с някакви свои си успехи - но друг.

И също тъй паралелен...

Това само за сравнение, а иначе - нищо ново. Отдавна трябва да сме привикнали.

Реална икономика и до нея - сива.

Голяма правда - и малка.

Традиционна култура - и чалга.

И т.н.

В същото време идат и до нас отгласи от високата политика, от европейските "структури", от работилниците за ценности и идеи за бъдещето. Толкова са далечни те от тук, толкова непонятни. С телескоп ги гледахме довчера. Уж кацнаха най-после при нас от европейския космос (те пък мислят, че ние кацнахме при тях, изтърсихме им се един вид), а нашите избраници и водачи въобще не ги забелязват, плетат си кошниците, играят си играта - не шах, но някаква игра, тяхната си околийска игра играят. И не се забелязват едни други, освен колкото да врътнат някое кранче. Едните - да точат, другите - да го спрат. Но играта не се прекъсва при никакви обстоятелства и така ще бъде и занапред - достатъчно е да се взрем кои ни гледат от екрани и билбордове.

В тази игра нашите са гросмайсторите. Нашите на тях тази игра ще им я разкажат.

Какъв само невиждан "Мастърс" ни чака!