Когато преди избори Демир баба теке, с. Пристое или гр. Джебел, се мярнат в общественото внимание, само защото там Ахмед Доган и неговият антураж започнат да стряскат с нов възродителен процес, си струва да се каже нещо и за политическия кючек. Той е невъзможен без оня мизансцен, чиято нелепост личи в уж изобличителното, но иначе тъпо презрение, с което се посрещат такива пропагандни чупки: "Ау, колко повърхностно! Доган и хората му съдействаха някога на престъпната политика на БКП. Прочетете им пак досиетата на тия, дето плашат хората!"

'Айде холан, кахъри!



Ала разсейва ли някой тия страхове?



Минава ли друга партийна агитка по тия места? Лепят ли се там предизборните плакати дори на коалиционните партньори? Помните ли някой друг партиен водач да е заявил, че хора с техните имена са в неговите листи? Представяте ли си как в тия китни кътчета пред съответната публика "адекватно" стоят Станишев, Сакскобургготски, Димитров-Костов или дори Сидеров, да не стигаме чак до водачите на листите им Калфин, Кунева, Михайлова и Стоянов? Даже Бойко Борисов, неслучайно обявен тия дни за бъдещ възродител с "меки средства", не ще хукне с контузеното си краче из турските села да опровергава подозрения.

Донякъде с право. Ефектът от появата на чужда агитация ще е близо до нулата. Но не само защото не върви и на турски. Тази нула е подготвена от особеното парцелиране, в което анклавите от гласували само за ДПС са точен израз на занемарена политическа борба от всички останали български партии. Всички те стъпват на палци там, където обикновено се играе кючек и мобилизиращите подвиквания са напълно в реда на нещата.

Ако не е изрично договорено, това свидетелства както за особена политическа слепота, така и за липса на артистична школовка по метода на Станиславски. Ще рече, че освен трупата на ДПС, залагаща на реалистични превъплъщения, всички останали следват модернистичните принципи за отчуждение от публиката. Тоя недоимък на съпричастност не може да се скрие в казионните срещи, нито с глупавите послания, избърборвани от естрадите в големите градове, и от досадните дебати в централните медии. Това личи и в гърчовете на бутафорния национализъм, отвръщащ на претоплените страхове от ново преименуване с "Помни Батак!" и "Даваш ли, даваш, Балканджи Йово...". В тоя случай обаче по-добре е да се припомни друга приказка за даването - за лудия и за баницата.

А в баницата



парчетата на ДПС наистина се увеличават



Те не са само "турските" общини. Освен помашките села и циганските махали из цялата страна към тях се прибавят и места, където турци няма от времето на Гюлханския хатишериф. Това не е, защото българите са уж по-безродни или по-толерантни, а пък привържениците на ДПС се сплотяват със страхове, твърд контрол на избирателните секции и нежни намеси на прословутите обръчи. Парчетата се увеличават и с постоянна организационна работа. Тая работа е невидима, докато вниманието към нея се отклонява с врявата около режисирано изпуснати реплики, каквито са тези за новия възродителен процес. Става дума за целогодишната работа на един голям и трениран в множество избори политически актив. Наред с това той има и опита на реалната съпротива срещу политиката на БКП, какъвто не могат да си измислят и най-прононсираните антикомунисти у нас. Все пак никоя българска партия няма такъв школуван актив, който следва модела и на партийното строителство, и на корпорацията, и на конспирацията - от убеждението през наградите до наказанието.

Ето защо надеждите, че след скандалните злоупотреби, отворените досиета и самоубийството на Ахмед Емин бавно и полека монолитният електорат на ДПС щял да се разколебае, могат да се споделят само от политически балерини, танцуващи сред декорите на демокрацията. Това обаче изобщо не минава на Демир баба теке, където хората са сплотени не от страховете си, а от общото си битие на изолирани от действителния политически живот. Това, което се брои у нас за такъв, е толкова далеч от живота им, колкото речникът на политиците е отдалечен от изпълненията на дейците на ДПС пред "техния" електорат. До широката публика стигат само изцепките, но не и оная ефикасна композиция, в която има за всекиго по нещо в речите им: проекти за наши хора, процент от завишени изкупни цени, стипендии за най-ученолюбивите, пенсии на изселниците, удобно двойно гражданство, Турция в ЕС, та до защита на българския език в училище, където в действителност рядко някой го говори. Е, тук-там и някоя заплаха от позиция на силата, някое отлъчване от общността, някоя самотна смърт. Разбира се, и курбан-чорбите, носени по къщите за по-старите хора от активисти на младежката организация. Както каза оня ден Ахмед Доган в Дулово: "Нито една партия няма този дълбинен, интимен, фундаментален контакт с избирателите си". Поради което



изневери и от двете страни рядко се случват



Ама етнически се капсулирала общност, върхушката била мафия, не било европейско, не било демократично. Не е и скоро няма да бъде. Защото реалната политика е битка, в която се отстояват не толкова общи, колкото множество пресичащи се интереси с всичката шарения от хитрост, смелост и особен морал на постоянни победители. За да бъдат обаче такива, те не трябва да се отличават от хората, които ги избират - не по собственост, начин на живот или образование, а по манталитет. Дори да не го притежават, трябва поне да го имитират достатъчно добре.

Поука: когато някой харесва кючек, не му казвай, че балетът е истинско изкуство. Особено пък в пресечените местности на Балканите, където, освен че на балетмайсторите се гледа с подозрение, е и кристално ясно интимно-фундаменталното послание "На когото му е як гъзът, нека опита да ни измести".