Май, месецът на абитуриентските балове. Младежи и девойки - възхитени, освободени, ентусиазирани, вървят по улиците или се возят в кабриа, викат "1, 2, 3... 12", очите им греят, сърцата им искрят. Доволни са. Чудно защо, винаги съм се питал. Все пак краят на училището означава навлизане в живота с всичките му несгоди, удари под кръста, извоювани с усилие успехи или - по-често - провали на тези усилия. Традицията играе някаква роля, сигурен съм, но самият факт на тази традиция озадачава.

Скъсване със зависимостта - тук, мисля, е разковничето. В България не е лесно да си млад, а ученик още повече. Оставям настрана многобройните реформи, трансформации и експерименти в образованието, които децата ни са изпитали на гърба си по време на обучението си. Неразбираемите учебници, отегчените учители, овехтелите порядки - това са натрупвания, които няма как да не им доставят радост, когато свършат. Българското училище, за съжаление, все още не се е освободило от свои стари навици, дебатът за униформите го доказва. Всеки се изказа по него, никой обаче не се сети да пита какво учениците мислят за въвеждането им. Сякаш да унифицираш разнообразието на младостта е най-удачното решение. Авторитарно учителско



поведение, което не обяснява, а заповядва



- такива хора все още влизат в класните стаи и е невъзможно да не изпиташ облекчение, когато се разделяш с тях. Макар че не е само училището - в трамваи и къде ли още не непрекъснато избухва гневът на разни възрастни, насочен към младите - колко били невъзпитани, как се държали, как не се съобразявали. Никой не си дава сметка, че младостта е шумна, весела, игрива. Или, казано с думите на Недялко Йорданов: "гола, нахална и млада" - да искаш от младите да се държат зряло, значи да не знаеш какво искаш, просто мърмориш. Започнеш ли да го правиш - остарял си.

Прочее, и българското правителство в лицето на социалистите все за старите говори, младите сякаш не го интересуват. Независимо че наскоро извади кампанията "Презареждане". Пенсионерите ще ходят на море, пенсиите ще се увеличат с толкова и толкова, нашите бащи и майки трябва да живеят достойно, повтаря си мантрата Станишев. Разбира се, че трябва, но тяхното достойно живеене не е само по себе си, то ще дойде, когато и младите заживеят достойно. Едното е неразривно свързано с другото. Но



в БСП май младите са ги отписали



- тия, които ги излъжем да дойдат - дойдат, другите са кауза пердута, безсмислено е да ги агитираме. Да си държим на електората, който ни е сигурен, а именно пенсионерите. Защото те са зависимите, младите са независими и непокорни.

Това те днес го усещат точно по време на абитуриентските балове. Някога са го усещали иначе - когато са си слагали главата в торбата за България. Захари Стоянов има цели апологетики за лудите глави, благодарение на които дошла свободата. Ругае учените и старите, хвали неуките и младите. Доста такива луди глави докараха и комунизма у нас, макар че той им го върна тъпкано - мнозина от тях гниха по лагери и затвори. Пак младите вдигнаха глас в началото на демокрацията срещу председателя-президент Петър Младенов и откраднатите избори. Отново младите през 1997 г. преместиха българската мотриса на европейски релси.

Засега, слава Богу, от такива радикални акции не се нуждаем, енергията се харчи за викове при раздялата с училището, но ако се наложи тя да се влее другаде, убеден съм, че младите ще я влеят. Между другото, правят го: ако не бяха те, вероятно Национален парк "Странджа" щеше да е някъде в небитието, покрит с хотели и голф игрища, Варвара щеше да се превърне в поредното бетонирано място по българското Черноморие, а Паничище щеше вече да е гол рид, без никакво дръвче. Тъкмо младите вкараха екологичната тема в дневния ред на българската държава и това доста изнервя политиците и свързаните с тях бизнесмени, защото не могат да се разполагат с природните красоти така, както им се ще - само експлоатирайки ги, без да влагат никаква грижа да ги запазят. Пак младите бяха в основата на интернет протеста на 14 януари, разгонен брутално от полицията. И пак те са инициатори на различни подписки във виртуалното пространство.



Да си млад, значи да си активен и да не си безразличен



Това обаче дразни. Колкото по-послушно е едно дете, толкова повече и в училище, и в семейството са доволни от него. Има такава тенденция във възпитанието по български, наричам я педагогика на страха - това не прави, че ще се удариш, тук не стъпвай, че ще се изцапаш, там не отивай, че ще паднеш. Не, не, не - младите непрестанно чуват това "не" и от родители, и от учители, от всички страни и абитуриентските балове са според тях онзи момент, в който то ще престане да им бумти в ушите. Вече те ще решават за себе си, вече те ще избират - поне такава е илюзията им, докато не я разбият неприятните обстоятелства. И най-неприятното от всички - годините минават, направо летят. Но засега тази неприятност на хоризонта не се вижда и затова: "1, 2, 3... 12 - А-а-а!" - дойде краят на зависимостта, свободни сме. И не заради друго, а защото сме млади.

Прочее, българската нация била най-застаряваща в Европа. Защо ли?