В България, като минат избори, обикновено започва общ глух ропот: тия политици пак ни излъгаха, отново си оплетоха кошничката, а нас, абдалите, ни прецакаха, всички са маскари, ама и ние сме будали, дето им се оставяме... Недоволното бучене идва може би най-вече заради пресконференциите, които дават партиите след края на вота: всички са все някак победители. Медиите пък чертаят тежки схеми, обявяват нерадостни бъднини, описват безчестни сделки: постфактум излиза, че каквото и да прави човек, партиите така ще си спретнат бакиите в изборния ден, че те все ще са на гребена на вълната.

Всичко това няма как да не рефлектира върху желанието на гражданина да гласува. Баба шегаджийка от моя блок дори и тук намери виц, ако и цялото това настроение да е доста печално: говореше, че ще разлепи из квартала обяви, на които да пише: "Аз, тази и тази, тук и тук живееща, продавам гласа си за толкова и толкова, който има интерес, нека се обади на този телефон!". Не го направи и слава богу, иначе можеше да бъде подведена под отговорност - нали всеки партиен клип завършва с предупреждението, че това е престъпление. Можеше и да я осъдят, че продава гласа си.

Идеите вече са мъртви, пристрастията са са се изпарили, останал е единствено голият интерес. Като за някои съвсем действително, а не в сферата на шегата, както при моята съседка. С други думи, безочието, с което партиите (не всички, разбира се, но повечето) прокарват своите изгоди, води до бездушие сред онези, които по правило и принцип не би трябвало да са бездушни, напротив. Реалността обаче, за жалост, е точно такава: или продавам гласа си, или не гласувам - третото е будалащина.

Плутарх разказва в своите "Успоредни животописи", описвайки живота на древногръцкия мъдрец Солон, че един от най-добрите закони, които той дал на атиняните, бил следният: ако полисът е раздиран от борби и противоречия за едно или друго нещо, то онзи, който не се вълнува от това, трябва да бъде остракиран, сиреч изгонен от града. Защото с поведението си той показвал, че въобще не му пука за неговия град, държейки се като чужденец или като предмет в него: не било страшно да вземеш страна, дори тя да е неправилната, дори тя да е победената, страшно било, когато си безразличен към онова, което може да се случи с твоя град.

Христо Ботев, за когото не съм сигурен дали е чел Плутарх (възможно е да е, все пак е бил начетен човек, учил е в Одеса), въпреки това изказва почти същото като Солон, но доста по-експресивно и запомнящо се в стихотворението "На прощаване": "като брата си ще станат - силно да любят и мразят". Тоест по-добре полюсите на чувствата, отколкото низините на безчувствеността. "Под игото" на Иван Вазов, между другото, е роман именно за бездушието и липсата му: описанието как цялата Бяла черква се е втурнала в подготовката на въстанието; как: "И всякоя възраст, класа, пол, занятье зимаше участье в това предприятье; богатий с парите, сюрмахът с трудът, момите с иглата, учений с умът"; и как накрая в своята страхливост безучастниците българи предоставят на Мунчо да изкаже онова, което те се страхуват да изкажат - попържните към Аллах, Бога, империята и султана. Сякаш едно към едно в края на "Под игото" чуваме думите на Ботев: "свестните у нас считат за луди". Прочее, сигурно не съм само аз, който е чувал изявления от рода на: "Да не съм луд, че да ходя да гласувам!". Като мотивацията е, че който гласува, само налива вода в мелниците на партиите, за да продължават безобразията си, следователно - не гласувам, значи спирам / протестирам / недоволствам / лишавам от подкрепа безобразията. Но има и друга логика - като в известния анекдот за двамата дисиденти, които, вече освободени и прибирайки се от Сибир, гледали унило през прозореца на влака, когато единият промърморил: "Виж, заваля сняг", а другият с отегчение отвърнал: "Абе остави ги да правят каквото си искат!" Да правят каквото си искат, ние не участваме и не ни интересува, други нека се занимават, тяхна си работа и акъл.

Работата обаче е там, че колкото повече бездушие, толкова повече безочие. Математически точна права пропорционалност, като не първото зависи от второто, а тъкмо обратното - второто е в пряка зависимост от първото. Не безочието ражда бездушие, бездушието ражда безочие. Следователно колкото повече се отстраняваме от това, което се случва в страната, толкова повече политическите гадости ще се сипят върху главата ни. Но това няма да е факт, доказващ нашата правота, това ще е факт, който ще докаже колко много грешим.

Защото означава, че помагаме на отвратителната България, от която толкова се гнусим. Някой някога беше казал: "Не се страхувам от враговете си - най-многото, което могат да ми направят, е да ме убият. Не се страхувам от приятелите си - най-многото, което могат да ми направят, е да ме предадат. Но се страхувам от безразличните - благодарение на тях съществуват и предателството, и убийството." Състоянието на държавата ни в момента е живото свидетелство за това колко е бил прав да се страхува този човек. Защото в нея и предателства, и убийства колкото щеш...