Видях по нещо от следизборните изказвания на политическите лидери и ми стана забавно. Всички волю-неволю влязоха в ролята на прогностици и футуролози, и метнаха по някой поглед напред. Бойко Борисов каза да не чакаме чудеса през следващите 5-6 месеца, (чунким трябва да отворим торбата, за да се посипят те в нея по-сетне), Станишев заяви, че се опасява от реваншизъм, а Доган рече, че не е оптимист.

Както виждате, не много бодри обобщения; бодрите по принцип се правят преди избори... Но дотук с темата избори, тя и без това не липсва тези дни околовръст.



Бъдещето е голяма риба,



ако имаше как да я уловим днес, би била всички рекорди на щастието. Тя - дяволицата - показва само на избрани по някоя люспа; а когато влезе в чиниите на всички, изведнъж става малка и костелива каракуда - става настояще...

Има един парк край френския град Поатие, "Футуроскоп" се казва. Пълен е, по замисъл, с технологии от бъдещето, и иска да ни покаже в какъв свят ще живеем. Не е лош за неделна разходка със семейството, но бъдещето така стремително заобикаля нашите представи за него, че на парка му се налага да харчи огромни пари, за да е в тон със замисъла. Въпреки това изостава. Понеже залага на образите, а те значат кино, 3D-то там е основен атракцион. Но 3D-то нахлу и в Бангладеш, а Футуроскопът заложи на идеята да угоди на всички. Там не показват неща, които могат да обидят когото и да било. То е част от етическата (па и търговска) концепция на парка. В резултат не е много интересно - карнавали, африкански ритми, етноекзотики.



Без конфликт шоу няма,



така е при човеците. Край Поатие преди близо 13 века християнският свят спря арабите, които атакуваха Европа от юг. Франките начело с Карл Мартел разбили войските на Умаядския халифат, водени от Абд ал Рахман. (Че може ли да победиш и завоюваш бъдещето, ако се казваш Абд ал?).

Битката е прочута с това, че тежката кавалерия на Абд ал не успяла да срази пехотата на Мартел, почти прецедент. Мартел избрал за боя поле, осеяно с чести дървета. Освен това пратил отряди да всеят паника в обоза на арабите; сред войските на Абд ал се пръснал слух, че ще им свият вече заграбената плячка. Те хукнали да я спасяват и победата им отишла зян. Извод (моля да не свързва с изборните резултати) - ако те е грижа главно за награбената плячка, може да зяносаш и халифата.

"Много сте сиромашки, бе дедо" - рекох на един старец, когото видях оня ден в селски хоремаг да връща две бирени шишета и едно лимонадено - от онези старите, с капачка с гумичка отгоре, което кръчмарят не рачеше да приеме. От кой килер беше изровил последното не знам. (Те струват нещо само при колекционерите вече).

"Да те не е стра (там презират звука "х"), че сме ние сиромашки. Да те е стра, кога осиромашеят богатите. Тогай ще има война." - рече въпросният дедо Цано. Надявам се - лош пророк.



У всекиго дреме селянин - специалист

по разни прогнози. Например: есенен лист

щом падне с лице надолу, то суша вещае.

Щом заговори Съдбата, Оракулът няма глас.

Законът е такъв - броен ви е всеки час.

Изобщо остават ви малко дни. Това е.*



Поетите са сред тези, които заедно с борсовите агенти най-обичат да заничат в бъдещето. Едни от тях дори го бяха вкарали, бъдещето де, в своя "изъм" - Маринети. В поема за обсадата на Одрин той пише: "Българите са прави да презират Европа пацифистка страхлива дипломатична..." Нарича ни "...жизнена раса без понятие от култа към мъртъвците". Маринети прати на ямболския футурист Кирил Кръстев нишан и манифести, а по-късно, от твърде страстно заничане в бъдещето вероятно, стана страстен адепт на режима на Мусолини.

И Маяковски беше футурист, после стана певец на болшевизма, после се самоуби. Най-футуристичните му прогнози не се оправдаха, например тази за бъдещото всемогъщество на съветския паспорт. Не се оправда и най-яркото пророчество на най-верния поклонник на Маяковски в България - Пеньо Пенев. "Нашите хора вий нямате - свободните хора на свободния труд!" - завъртя назидателно пръст Пеньо под носа на буржоазния свят. После също се самоуби, като преди да се нагълта с луминал в Димитровград през 1957-а, написа на портрета на Маяковски, с който не се разделяше:

"Сбогом. Идвам при теб, мой бог."

С такава преданост към духа на идола съм се сблъсквал само в Русия. Една девойка-литераторка, към която за кратко имах аспирации, ми заяви: "Ти си ми близък, но истински обичам само Маяковски." Че той е умрял, възкликнах аз, преди да прочета в прекалено концентрирания й поглед, че най-трудно се бори мъртъв съперник. (Страстта й по-късно достигна клинични измерения. За съжаление, когато я излекуваха, стана скучна, вяла, огромна). Вълна от самоубийства мина през Русия след самоубийството на Сергей Есенин, последваха го главно дами. Такава вълна заля и САЩ тези дни, след кончината на Джако. Само при големите нации има такива патологии, как си представяте при нас такова нещо - нали сме "жизнена раса без понятие за култа към мъртъвците"... Изобщо при нашите класици погледът в бъдещето не е кой знае колко силен. Ето, Вазов с комай единствената си фантастика разказа "Последния ден на XX век": "...той хвърли поглед назад въз безкрайната с 350-хилядното си население столица... Няколко шопа из пътя, облечени чисто и спретнато, с лица здрави, умни и вчеловечени, както бяха всичките сега, привлякоха вниманието му..."

Писано преди 110 години... А вчеловечването си остава най-утопичният блян.

------

* Йосиф Бродски - "Примечания папаротника" - преводът мой.

(Б. Л.)