--визитка--

Мирела Иванова e родена през 1962 г. в София. Учи в немската гимназия в родния си град и завършва висшето си образование в Пловдивския университет, специалност българска филология. Пише стихове, разкази, литературна критика и публицистика и превежда от немски език. Автор е на книгите "Каменни криле", "Шепоти", "Самотна игра", "Памет за подробности", "Разглобяване на играчките", "Einsames Spiel", "Еклектики", "Versoenung mit der Kaelte" и последната - "Бавно". В момента работи като главен уредник на къщата-музей "Иван Вазов" и води своя коментарна рубрика в радио "Дойче веле".

---

- Предстои поредна смяна на министъра на културата. Каква фигура според вас ще бъде най-ефективна начело на ведомството?

- На този етап мястото на министъра на културата ще бъде много важно, тъй като духовността все повече се изплъзва от общественото и политическото полезрение и все по-малко усещаме колко важна и насъщна е тя тъкмо във време на криза. Именно културата удържа хората в собствената им кожа, подкрепя ги в ситуации на изпитания, прави ги силни. Онези, които все още имат куража да работят в сферата на изкуството в България, се нуждаят от прозрачност и най-вече от по-динамично управление на фондовете. Затова ми се ще новият министър да бъде европейски мислещ, широко скроен, интелигентен и културен мениджър.

- Какво значи "европейски мислещ"?

- Значи мислещ надалеч, мислещ отвъд приятелско-роднинско-трапезните отношения. С идеята, че културата наистина е фундаментът на едно общество от разумни и работоспособни граждани, от хора с въображение, с хъс за победа, с воля за реализация. Ще дам за пример механизма, по който се подпомага културата в прибалтийските републики Латвия, Литва и Естония. Там със специален закон е създаден фонд, в който се вливат средствата от данъци върху хазарта и игрите - тото, лото, бинго и прочее; те са обложени с 5% данък, които отиват за културни проекти. Фондът е независим, ръководи се от млади и способни мениджъри, които ежегодно организират сесии, свикват специални журита, разпределят средствата. С очите си съм видяла по колко впечатляващ начин се организира присъствието на латвийската литература на Франкфуртския панаир на книгата например и как действително се осигурява възможността културата да бъде жива, да бъде неунизително подкрепяна и да се отварят нейните хоризонти.

- У нас подкрепата унизителна ли е?

- Всичко, което функционира без регламент, без правила, е форма на унижение. Просенето от богатите, сервилниченето, пришиването към партиен спонсор, за да те подкрепя той в твоите творчески проявления - едно доста често срещано и жалко явление у нас...; използването на личните контакти, за да вземеш някой лев. Би трябвало да има ред и форми, които да позволяват на всеки да кандидатства било за книга, било за стипендия. Така се прави навсякъде в Европа, а тук е непозната практика. Самата аз съвсем наскоро се завърнах от Германия, където бях с едногодишна писателска стипендия. Никак не е зле да имаш време, в което да събереш мислите в главата си, да преосмислиш света и да си свършиш работата. През този "баварски период" написах последната си книга - "Бавно". Животът ни е много динамичен, всеки от нас тича, блъска се, работи и това някак препречва пътя към далечния хоризонт и към сериозното мислене. Изкуство се създава само с възможност за пълно отдаване, концентриране и посвещаване на това, което твориш.

- Рядко на въпроса "Какво работите?" се чува в отговор "писател". В други държави така се самоопределя всеки, който пише да речем колонка във вестник. Как ще го обясните?

- Има две причини всеки от нас да изпитва вътрешен свян да се нарече писател. От една страна, "писател" в България е понятие, заредено с невероятен героичен, литературен и обществен патос от Ботев насетне. Да си писател е отвъд това, което означава тази дума. То е някаква форма на обществена самоотверженост, на пълно посвещение, на достоен пример и този висок патос, тази напрегната историчност, която името на писателя, съдбата на писателя, участта на писателя съдържа в себе си, респектира. Не случайно на Яворов не му стига да е национален поет и отива да се бори за независимостта на Македония. Т.е. писането само по себе си се явява някакъв недостиг на още множество роли. Ето, Вазов също е общественик... И по-сетнешните писатели също се стремят винаги да разширяват и да преизпълват със смисли и многозначност названието "писател". У нас то просто не звучи като професия. Това е едната страна на въпроса. Другата е естетическата девалвация, която настъпи през последните години. На първо място се смали езикът, стана толкова мъничък и тесничък, че изглежда общоупотребим. Всеки мисли, че щом напише няколко думи, изрази нещастната си любов, разочарованието си от политическия живот, намери триста лева от братовчед си и издаде книга, вече е писател. Така че прозвището, понятието, съдържанието и смисълът са толкова нагнетени с противоречия, че те не ти позволяват куража да ги поставиш като своя табела.

- В литературния поток прави впечатление една изключителна естетическа автономност на всеки автор. Не се открояват нито течения, нито кръгове, както е било в началото на миналия век, да речем. Вашето обяснение?

- Първата причина според мен, освен, разбира се, тесните мащаби, в които се развива съвременната ни литература, трябва да търсим в недотам далечното минало. За да няма такъв литературен процес, да няма подобно естетическо съперничество е виновно властването на една официална догма като социалистическия реализъм в продължение на десетилетия и стремежът да се излезе от нея, да се разбият нейните клишета. Това доведе до разцвет на крайния индивидуализъм. Мисля обаче, че няма нищо лошо в това писателите да бъдат индивидуалисти. Това само доразширява литературата. Дали принадлежиш към даден кръг или не принадлежиш, ти в края на краищата като писател принадлежиш на самия себе си в едно не особено голямо като територия място и в нашия прекрасен език, който се говори обаче от около 7 млн. души. У нас след Освобождението има пориви за естетическо самоопределяне, но те по-скоро идват от Европа и всеки се припознава във външното, за да се легитимира във следосвобожденския разцвет на литературата. Докато сега, изглежда, авторите прибягват до собствената си легитимация.

- Поезията изкуство на младостта ли е?

- Привилегия на младостта. Тогава човек е с толкова свежи и неопитомени сетива, че всичко може да бъде превърнато в метафора, в стихотворение. Самата аз пиша от 15-ата си година и ще си призная, че до ден-днешен обичам да препрочитам юношеските си стихове, именно за да се подсетя за тази неопитоменост на възприятията, за изключително първозданното виждане и възприемане на света. Честно казано, пиша все по-трудно стихове, не защото не мога, а защото искам словообменът с поезията да бъде всеки път нещо ново, само тогава истинската енергия на словото може да протече през теб. Писането ме влече като магия, то е начинът ми на живот, но ставам все по-предпазлива, понякога съм толкова уморена, че нямам сили да понеса написването на едно стихотворение, защото този процес изисква цялата възможна психическа енергия на човека, а аз все по-трудно я събирам. Издала съм 7 поетични книги и смятам, че те са по-скоро много. Националната ни традиция като че ли предопределя знаковостта на младия поет, на поета на едната книга. На мен също ми се струва, че да натоварваш излишно словесността със себе си, с дребнотемията, да й вменяваш собствения си всекидневен ред е голям грях.