|
| Христофор Караджов |
Предложиха ми да вляза у нас през Калотина, т.е. по земя, а не само откъм летище София, като повечето задокеански посетители. Така и направих след кратка разходка до хърватската Ривиера. Ще ви спестя добре познатите клишетата за това как пейзажът (не в смисъл на природата, която си е прекрасна навсякъде, а на пътища и обслужване) се променя по трасето от екс-Хабсбургската към екс-Отоманската империя. Остана ми непонятно само заличаването на пътните знаци към Истанбул от неизвестни вандали, обладани или от духа на криворазбран патриотизъм, или от няколко ракии.
Спомних си едно предишно прибиране през Калотина, когато рано сутринта на 19 август 1991 г. чух по радиото за "пуча" в Москва. Сериозно се замислих дали е разумно да влизам в родината си в такъв несигурен момент, или ще бъде по-добре да се оттегля в западна посока. Е, понеже бях начеващ журналист, необременен с деца и семейство, три дни по-късно вече бях в Москва. Интересни времена. Сега в същата ситуация сигурно бих тръгнал обратно към залеза.
Този път се прибрах в деня, когато се навършиха 40 години от онази първа стъпка на Нийл Армстронг на Луната (One small step for a man, a giant leap for mankind). Някои ще ви кажат, че прилуняването е било менте и всичко е гигантска конспирация на американското правителство. Помня от детството си един приключенски филм, по днешному "екшън", "Полетът на 'Кеприкорн 1'", който експлоатираше сходна идея, само че експедицията беше уж до Марс. За любителите на куриози ще спомена, че в ролята на черния астронавт игра печално известният и доста оклюмал сега (в затвора) О Джей Симпсън. Ако не знаете кой е той и защо името му е по-известно в САЩ от това на Нийл Армстронг, пишете ми. Само ще кажа, че той беше отличен състезател (по американски футбол), средна ръка актьор и ужасен съпруг.
Луната си е там за всички желаещи да я посетят и май ние и руснаците единствени в соцлагера не гледахме директното предаване от кацането (читатели с дълга памет, моля поправете ме!). Югославяните със сигурност видяха това епохално събитие по телевизията и затова хърватите до ден днешен на глас се чудят как стана така, че "залуханите" българи са в ЕС, а те, "отворените", не са. Никой не ме е обидил на българин в Хърватска и имам много приятели от там, обаче чувството за превъзходство е имплицитно. Иначе обслужването беше на ниво, освен че на една бензиностанция ни удариха здраво в курса евро-куна, ама не търся съчувствие за невниманието си.
Най-интересните снимки и репортажи от 1969 г. бяха създадени от журналисти, които обърнаха обективите не към грандиозната мощ на ракетата-носител "Сатурн 5" или към помпозните церемонии по посрещането или изпращането на астронавтите, а към реакцията на обикновените хора, гледащи събитията от разстояние. Дейвид Бърнет, по-големият брат на мой колега от университета, направи кариера от образите на десетки редови американци, вторачени в небето с бинокли, далекогледи, телескопи и всякаква друга подръчна оптика. Той продължава да прави оригинални снимки 40 години по-късно (http://www.davidburnett.com/).
Също така някои от най-интересните четива в руското сп. "Огоньок" по време на перестройката бяха за неуспеха на СССР да изпрати човек до земния сателит (или да инсценира кацането). До към края на 80-те години малко се знаеше за провалите на съветската космическа програма, защото нейната мощ беше определяща за самочувствието на нацията. По същия начин сега виждам, че се възвръща митологизирането на Великая отечественная. До такава степен, че за войната не може да се говори критично. Поне не в Русия.
Спомням си с умиление за съветските медии отпреди 20 години. Защото наскоро гледах програма "Время" за пръв път от година (това е една от ползите на пътуванията и завръщанията - виждаш същите неща с нови очи, колкото и да ви се струва наивно това). Някъде между възпоминанията за починалата патриотична певица Людмила Зикина, срещите на премиера Путин с а) министъра на образованието, б) министъра на още нещо, заканите на президента Медведев да разшири жилищния фонд в страната до небивали размери и един горд репортаж за това как органите на реда са изловили инкасатор, задигнал чанта с 200 млн. рубли, започнах да се чудя къде са отишли последните 20 години в моята втора родина.
Това за руските новини не ви го казвам на базата на една емисия, разбира се. Участвам в проект, в който проучваме телевизионните предавания в 20 държави, та покрай това изгледах немалко материал от Русия. За дух, официозност и малко полезна информация. У нас в това отношение е далеч, далеч по-добре, колкото и да не ви се вярва, и затова хич не съжалявам, че минах българската граница на 19 август 1991 г.
Да се върна на темата, обаче. Синът ми (същият, който е застрашен от криворазбрания патриотизъм на единичното гражданство) ме пита кога хората ще летят до Марс. По план това трябваше да се случи още в края на 80-те години, помните ли? Казвам му, учи физика, ако искаш да имаш принос към космическото бъдеще на човечеството. Той обаче предпочита да прави компютърна анимация. Какво пък, сега кацането на Марс със сигурност могат да го изпипат в някое студио, в три измерения и 24-битов цвят.
Колкото до науката, тази седмица екип от германски, руски, финландски и словашки учени приключиха експериментите и съобщиха официално за откриването на 112-рия елемент от периодичната таблица на Менделеев. Той ще бъде наречен на името на Коперник. Същият, без когото стъпката на Нийл Армстронг на Луната нямаше да се случи.
Винаги съм предпочитал исторически персонажи от науката, като Коперник или Галилео, пред който и да е политик, пълководец или спортна звезда.
Коперник е хубаво име за водка, впрочем. Правят я в Полша.
| * Твърд алкохол (хърватски) |
Авторът приема читателски мнения на ckaradjo@csulb.edu
