Когато Ото фон Бисмарк въвежда първите пенсии за работниците над 70-годишна възраст през 1889 г., средната продължителност на живота в Прусия е 45 г. През 1908 г., когато Лойд Джордж налага изплащането на 5 шилинга седмично за бедняците, навършили 70 г., британците, и то предимно бедните, се смятат за щастливци, ако доживеят до 50 г. През 1935 г., когато Америка въвежда системата си за социално осигуряване, официалната пенсионна възраст е 65 г., което е 3 г. над средната продължителност на живота на американците. Държавната пенсия e въведена за малцината, които доживеят, и то за последните им дни.

Днес пенсията е за всички и често се получава за дълъг период от време, който може да се сравни с целия живот на предишни поколения. В Америка официалната пенсионна възраст е 66 г., но средният американец се пенсионира на 64 г. и се очаква да живее средно още 16 г. Средните разходи за обществените пенсиите в страните от ОИСР в момента се равняват на малко повече от 7% от БВП (а през 1935 г. в Америка са били 0.2 на сто от БВП). В някои страни това число може да се удвои до 2050 г. Да не говорим за цената на личните пенсии и за допълнителните разходи за здравна и дългосрочна помощ.

Макар схващането, че "всички остаряваме", да е банално, доста правителства, работодатели и хора тепърва осъзнават накъде води дългото пенсионерстване - към края на цялата концепция за пенсиите. Независимо дали ни харесва или не, се връщаме към света преди Бисмарк, когато работата нямаше официален финал. Този обрат няма да настъпи изведнъж, но подготовката трябва да започне отсега, за да сме сигурни, че когато неизбежното се случи, то ще е за добро.

А то трябва да е за добро, защото отчасти е предизвикано от един положителен факт - хората живеят все по-дълго. Продължителността на живота се удължава с 2-3 г. на всеки 10 г. Навремето столетниците бяха рядкост, днес само в Америка има 100 000 столетници. Това е свързано с други 2 демографски обрата. В повечето богати страни жените вече не раждат достатъчно, за да поддържат броя на населението, а бейби-бум поколението, родено след Втората световна война, започна да се пенсионира. През 1950 г. в страните от ОИСР на всеки 7 души на възраст от 20 до 64 г. се пада по един на възраст над 65 г. Днес това съотношение е 4 към 1 с тенденция да стане 2 към 1 до 2050 г. Това ще разруши държавните пенсионни схеми, които осигуряват преобладаващата част от пенсионния доход в богатите страни.

Изкушаващо е да си мислим, че някои от пробивите в трудовата сила в богатите страни могат да бъдат запълнени с имигранти от по-бедните държави. В момента те донякъде компенсират намалелия прираст на населението в развития свят. Но когато застаряването наистина набере скорост, недостигът на пазара на труда ще стане така осезаем, че притокът на имигранти ще трябва да се увеличава в пъти в сравнение с днешния. А като се има предвид политическата съпротива спрямо настоящите нива на имигрантски поток, това изглежда малко вероятно.

Хората, компаниите и правителствата в богатите страни ще трябва да се адаптират. Има признаци, че населението и фирмите започват да го правят. Много работодатели запазват предразсъдъците си към по-възрастните служители и това невинаги е без основание: ефективността на ръчния труд например намалява в средната възраст, възрастните хора усвояват по-бавно и се адаптират по-трудно към нови технологии. Но пък не е задължително в следпенсионна възраст да вършиш същата работа и да заемаш същия пост, на който си бил. В Япония, където пенсиите са направо спартански и много хора над 60 г. и 70 г. все още работят, големите компании като "Хитачи" например намират начин да преназначат персонала след пенсиониране - на друга длъжност и с по-ниска заплата.

Като цяло работодателите не са много изобретателни. Но в търговски вериги като Wal-Mart или британската B&Q, както и в McDonald's започват да наемат пенсионери, защото клиентите ги намират за по-приветливи и по-полезни. Пък и недостигът на квалифицирани кадри с умения вече създава нови възможности: през последните една-две години кризата за инженери в Германия накара доста компании да върнат на работа старите си кадри. Когато трудовата сила започне осезаемо да намалява към 2020 г., работодателите няма да имат голям избор.

Колкото до възрастните служители, голяма част от тях предпочитат да работят и след пенсионна възраст. Неотдавнашно изследване на Financial Times/Harris показа, че повечето американци, британци и италианци биха работили по-дълго за по-високи пенсии, макар че германците например не са чак толкова ентусиазирани. И в това има резон - ако работата не е много тежка, много хора биха се чувствали по-добре и интелектуално, и физически, ако не си стоят просто у дома. Мнозина от бейби-бум поколението твърдят, че не биха се оттеглили завинаги, а предпочитат да продължат да работят на съкратен работен ден.

Могат ли правителствата да гарантират, че тази неизбежна промяна ще премине гладко? В близкото минало някои политически решения стигаха до демографска лудост - например схеми за създаване на нови работни места чрез насърчаване на възрастните да се пенсионират по-рано. Други мерки пък стават все по-приемливи и разумни днес - преносимостта на пенсиите, насърчаване на миграцията, на личните пенсионни и здравни вноски. Забраната на задължителната възраст за пенсиониране в частния сектор (както е в Америка) звучи логично, защото създава условия хората да се пенсионират поетапно. Но и възрастта за пенсиониране за държавните пенсии трябва да се изтегли назад във времето. Настоящето повишаване на прага до 67- или 68-годишна възраст компенсира единствено вероятното удължаване на продължителността на живота. 70 г. биха били по-подходяща възраст за пенсия. Засега само Дания предприе радикални мерки и обвърза възрастта за пенсиониране с предполагаемата средна продължителност на живот.

Някои мерки ще бъдат непопулярни. Частните пенсионни вноски например миналата година загубиха почти четвърт от стойността си - ужасяващите 5.4 трилиона долара. Но както изтъква икономистът Хърб Щайн, "ако нещо не може да продължи вечно, то все някога ще спре". Така че по-добре да се опитаме да се радваме на последиците.