Малък лаптоп е включен под тентата пред внушителна каравана, гарнирана с навеси и платнени пристройки посред стотиците други в средата на огромната пясъчна подкова, която брегът между Черноморец и Созопол и тази година предлага на българина от вътрешността като един от най-знаменитите плажове на Черното море. Уточнявам годината, защото никой не може да каже каква ще е съдбата му дори в най-близко време. Ако се вярва на периодично възникващата паника сред любителите на разкрепостеното летуване, къмпингите тук са неизменно "на косъм". В двата най-отдалечени края на пясъчния полумесец (както и в средата впрочем) добре се виждат новите курортни селища, а на "Златна рибка" неотдавна се разигра добре разгласена баталия между сегашни стопани и мощната земекопна техника на новите претенденти. Живописно съборените бунгала се виждат и от плажа, и от пътя. Оказва се, че златната рибка, която, както знаем, задоволява до три желания, сега трябва да изпълни желанията на трима собственици. Малка промяна, но драматична. И така плажът си съществува, той познава подобни времена, най-малко името му е сменяно като за световно ("царски" - "републикански" - "царски"), но никой не знае кой какви заменки е подписвал и кога какви нотариални актове коварно ще бъдат предявени. Така че всеки ден на този плаж съдържа някакъв привкус на неповторимост и който стъпи тук, макар и в различна степен, го долавя.



Много приятели се отказаха от къмпингите

именно поради липсата на интернет



Но, изглежда, днес са му намерили колая, защото група дечурлига се въртят наоколо, от време на време някое надзърта в екрана и ужасено се провиква: "Бягайте, вали!". Хлапетата с крясъци се хвърлят към сушината, после отново се разпиляват по плажа. Дама, която ме моли да отвъртя прекалено затегната кафеварка, любезно обяснява: детската банда се гаври със синоптиците, тъй като повечето метеосайтове в реално време съобщават, че над Созопол вали и падат гръмотевици. Нищо не пада, естествено: плаж като слънце и слънце точно като за плаж. Но това само показва, че в центъра, както винаги, нямат понятие какво се разиграва по краищата на държавата. Нито дали вали, нито дали гърми. Което пък е между малкото хубави неща, които засега няма изгледи да ни бъдат отнети.

В торбичката за плаж нося една книга, написана да обезсмърти живота на къмпинг "Градина". Бях се зарекъл да прочета някоя и друга страница от нея именно на този бряг, като същевременно да сверя житейската правда с литературната, а по-скоро да видя как ще звучи този текст тук, на място. Защото иначе звучи добре, даже страхотно звучи, а в това винаги има нещо подозрително. Съчинението на Юри Лазаров "Чичо Весо Облия" чета вече трета година, но съм го в най-добрия случай само преполовил, защото то е в редкия екзотичен формат



"упражнение по стил": някакво незначително съдържание



се пресъздава в най-различни маниери, жанрове, диалекти, течения и какви ли не нюанси, та човек изпада в интелектуално пресищане и свързаното с това законно изнемощение от прочитането на една само страничка. И макар днес (особено пък днес) да не липсват автори, готови да стъкмят каквато им поръчате рецензия, без дори да са прочели и половината книга, аз това няма да правя, затова пък мога сбито да ви я преразкажа: Чичо Весо Облия начуква свинска пържола на сянка в къмпинг "Градина" с парче бански старец вместо обеца на ухото и лениво обмисля еротичния си план - когато умре, да разпръснат праха му в залива и така частица от него да попадне в някоя чехкиня. Точно това се интерпретира в няколко десетки варианта и дори ако обърнеш последната страница, за да видиш как все пак свършва тая необикновена книга, пак това ще прочетеш. Защото, поради очевидната липса на съдържание, в нашия случай формата служи за съдържание - и доста добре служи.

Та две лета се каних да намина и да видя къде се разиграва



това мизерно, но пък инак сладостно сюжетче,



и ето сега: никакъв Объл не разпознавам по брега, никой не носи колбас на ухото, а и чехкини тази година направо си няма. Мъжете наоколо са все мускулести и на квадрати - сърфовете и платноходките, водните ски топят всякакви овали. И точно един такъв здравеняк, клекнал край някакво неопределено плавателно средство, ме извиква по име. Момчил Д., братчето на най-красивата ми съученичка , който след много години музикантстване по света се е прибрал в Плевен и открито споделя, че е доволен от живота. Като го гледам как се е опекъл и как облизва солта по устата си - има от какво да е доволен. Бързал е да открие сезона, забелязвам за начало. "Не, бе, рано е за този къмпинг. Сезонът му идва по-късно. Ама дойдохме да се махнем от изборите и сега не ни се връща..."

Ето за какво още служели къмпингите

Е, питам се сега, как ли ще изглежда това пък сюжетче, разказано в какви ли не стилове, от какви ли не лица, от какви ли не гледни точки, зад които ще се вижда все един и същи герой - не непременно с обеца на ухото, но достатъчно достоверен и най-вече действително съществуващ. Ако се намери автор за това - прототипите са живи, наоколо са, можеш да ги пипнеш, пък и да ги изслушаш. За една година книгата ще стане, за другата "Аполония" ще е готова. И заглавието дотогава ще узрее. Например: "Помниш ли какво направи миналото лято?".