Пламен Масларов е филмов и театрален режисьор, актьор, сценарист и продуцент. Роден е на 1 януари 1950 г. Завършва театрална режисура във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ) "Кр. Сарафов" в София през 1974 г. Още докато следва, работи като асистент-режисьор и прави актьорски дебют в ролята на Мустафата в "И дойде денят" на Георги Дюлгеров. Специализира кинорежисура и драматургия в Париж. После работи като театрален режисьор в Пловдив и Бургас. Автор е на около 50 документални и над 10 игрални филма, сред които "Съдията", "Забранено за възрастни", "Кмете, кмете", "14-те целувки" и др. От 2001 до 2003 е директор на Народния театър "Иван Вазов", а от 2004 - на Българската национална филмотека.





- Как съществува филмотеката по време на криза?

- Много е странно, че се обръщате към въпросите, които касаят културата в България, когато всички хора ги занимава ежедневието и това ще има ли правителство или няма да има. Или както казва Антон Страшимиров - "тези светли нагони". Българската национална филмотека, която съществува 50 години, кой знае колко правителства и министри е преживяла. И де факто този архив си седи, да не говоря за Държавния архив, Народната библиотека, БАН, Народния театър, който е пък с над 100-годишна история. Ние празнуваме тия годишнини, а не 4-годишните мандати на Народното събрание и правителството - те са като абитуриенти на бал - събираме се и се разделяме. И на 15 септември тръгваме пак на училище. Филмотеката има значително подобрение по отношение на прехвърлянето на филми на цифрови носители. Другото полезно нещо е, че на три пъти бяха осигурени пари от предишното и по-предишното правителство, но паралелно с това, че се прехвърлят, те останаха в същото положение. Малко като лисицата с опашката заметохме, за да направим мили очи пред обществеността и чужденците. В същото време в единственото държавно кино "Одеон", в което могат да се видят образците на българското и световното кино на двойно по ниски цени от тези на частниците, киномашините са от 1939 г. Като тръгна да търся части по чужбина, и ми се смеят: "Какви са тези машини?" По въпросите с архивите днес се разсъждава чейнчаджийски: "Кое ще донесе пари след два месеца или в краен случай след година?"

- Къде съхранявате архива?

- Из цяла България. То не са само филми, а са плаки, анимация, афиши, снимков материал. Само лентата в Бояна, независимо каква е, е 500 тона. Това прави 20 тира. Както казваха едни цигани, които ги бях взел за временно преместване: "Тука трябва повече пари, за тия неща, щото това изкуството е тежко." Отвърнах им: "Ще ви пратя при скулпторите да видите какво наистина е тежко изкуство!" И другото нещо е, че когато искаш да направиш нещо, трябва законово и нормално да унищожиш нещо старо. Четири години пиша писма до Министерството на околната среда, защото с тяхно разрешение трябва да изгорим тонове стари ленти, които не може да бъдат изхвърлени на боклука, защото не се разпадат.

- Защо уникални филмови ленти не са културни паметници?

- Аз ходя на всички конгреси на Международната организация на филмовите архиви (ФИАФ) и на подкомисията към ЕС в Брюксел за опазване на архивното наследство. Там нещата са ясни - те се регулират от хартата за опазване на архивното наследство и от всички конвенции за авторските права, които е подписала и България. Прието е в света, че всичко от 70 години назад е световно културно наследство, подлежи на обмен, на право да се вижда от всеки и няма авторски права, подлежи на картотекиране и на прожекции с цел културно-образователни и други програми.

- Защо тогава у нас старите филми не влязоха в закона за културно-историческото наследство?

- Аз съм категорично против него. За мене законът за културно-историческото наследство е закон за археологията. Той беше направен, за да могат някои хора да си узаконят частните колекции, и от друга страна, "да възпрепятства" иманярството. Защото никой не е тръгнал да краде копия от филми, при положение че може да ги намери в интернет. Дори и да ги открадне, той не може да ги продаде, защото това е оригинален материал и му е много по-скъпо да го възстанови и копира. А навсякъде по света филмите са културно-историческо наследство. И когато спорих с една висша чиновничка по тоя въпрос, ми каза: "Ами вие трябва да се радвате, ето сега законът ви дава право да изнесете 200 и 300 копия и да правите каквото искате". С други думи, това ти развързва ръцете и те са направили нещо хубаво.

- Кои са най-ценните находки на филмотеката?

- Намерих един филм на големия френски комик Андре Дид в Киноцентъра, вероятно е попаднал по някаква линия на обмена през 70-те години. Има и части от американски филми, върху негатива или позитива с почерка на режисьора или лаборанта са писани забележки: "Това да се отреже", "Това да се оправи". Намерих филм за откриване на паметник на германците у нас през 1943 г. Ние казваме: "Фашистка работа", но германците си го искаха, защото е част от историята им. Французите пък помолиха да им дадем филм на техен пълномощен министър в България през 1938 г., посрещнат от Борис III и Груев.

- След всичко това не звучи ли еретично една идея за музей на киното?

- Тази идея отдавна я има. Казваш "музей". Държавата за толкова години не е направила едно държавно училище или една галерия. Слава богу, че има частни галеристи, пък ти - музей. След приватизацията на Киноцентъра някои от нещата отидоха в Националния исторически музей и дори направиха експозиция. Знам обаче, че сега се водят дела, защото реквизити, костюми и други неща са изнесени оттам и не са дадени заедно със сградите и земята.

- Правите впечатление на човек, който непрекъснато се бори за някакви каузи. Защо?

- Аз си имам каквото ми трябва - чудесна дъщеря, хора, с които съм много добър приятел, по време на работата си като режисьор, пък и сега, когато работя, нямам съществена нужда от пари, не ми трябва и луксозна кола, защото не съм се научил да карам, нямам нужда от никакво жилище, защото съм израснал на "Гурко" и искам тук да си остана. Тъй че аз няма от какво да се блазня. И моята кауза е да си попълвам кефа или познанията и да се занимавам с нещо. Не знам доколко е правилна оная приказка: "Залудо работи, залудо не стой!", ама си важи за мене. Каузата ми е запазването на някаква памет.

- Правил сте го и като режисьор?

- Правя го и сега. С Ваня Гезенко направихме филм за 130-годишнината на руските паметници, обиколихме цяла България. Много от тях дори не се знае къде са. На едно място пък бюста на цар Александър го няма, понеже е бронзов. Филмът се прожектира с много голям успех в Русия. После правих един филм за 130-годишнината на столичната община.

- Пак заради кауза ли по едно време съдихте БНТ за авторски права.

- Телевизията си мислеше, че всичко, което има, е нейно. Това бяха години на социализма. Ти нямаш нищо, нямаш и авторски права. Чак през 1993 г. издадохме първия закон и през 2001 г. мисля се узакони продуцентските права да минат от държавата в създателите.

- Спазват ли се?

- Някои ги спазват, някои не. Примерно, правата за депозита издателите на книги си ги спазват, оставят екземпляри в Народната библиотека. Докато кинаджиите не го спазват. При нас във филмотеката трябва да има по едно копие от всеки нов филм. Казват: "Ми, няма пари да извадим друго копие!" А като ги засъдиш ти казват от Административния съд на България: "И какво като ги осъдиш, те парите няма да дойдат при тебе, ами ще отидат в хазната".

- Културните дейци недоволстват от държавата, тя пък твърде често се прави, че не ги забелязва. Не е ли това парадокс?

- Аз недоволствам от тоталното неспазване, заобикаляне и преиначаване на лошите или добрите закони, които е създала държавата. А тя се прави, че ги няма. Когато й потрябват, си ги привиква. Ами погледни какво стана на последните избори. То е, както казваше покойният проф. Николай Генчев: "Когато искаме да сме много древни, сме траки, когато искаме да сме много героични, сме прабългари, а като закъсаме - бягаме при руснаците".