Научен факт е, че един от начините за преодоляване на страховете е тяхното визуализиране. По този метод работят детските психолози, когато карат малчугана да нарисува тревогите си в образа на нещо, което го плаши. При нас възрастните тази практика очевидно е трудно приложима, особено когато става дума за един все още пресен за две поколения кошмар - социализма. Изровената от гардероба чавдарска връзка или изпадналата отнякъде комсомолска книжка предизвикват такъв гърч у т.нар. "изгубено поколение на прехода", че и Фройд би вдигнал ръце. Затова паметникът, посветен на жертвите на комунизма, който ще бъде издигнат в градинката пред църквата "Св. Седмочисленици" в София е много добър



знак за колективното ни психическо здраве



Той свидетелства за това, че се изправяме срещу страховете си, че преоценяваме тийнеджърското отричане и може зряло да погледнем миналото. Всъщност столицата не беше първа. Най-напред Шумен издигна паметник на репресираните от тоталитарните режими. Във Видин пък изградиха параклис, посветен на жертвите на тоталитаризма. Вероятно и в други градове има подобни инициативи...

Дотук добре. Но един мемориал, колкото и величествен да е, едва ли би могъл да илюстрира убедително пред поколенията разказите за онези времена. Той е само едната страна на монетата - трагичната, пред която свеждаме глави. Истинският "илюстративен материал" - патетичните портрети на другарите, бюстовете на вождовете, калпачетата на чавдарчетата, идиотските лозунги, безумните абревиатури, дъвките "Идеал", ако щете - всичко онова, с което живя българинът 45 години, изчезва в небитието. И отлично, ще каже някой. Но всъщност, да прегризеш наистина опашката на миналото означава да си готов да го подредиш, картотекираш, хербаризираш и да продължиш напред. Повечето страни от бившия соцлагер показаха, че са готови за това. В голяма част от тях съществуват цели



музеи, посветени на тоталитарните години,



където освен свидетелства за преживения гнет, се съхраняват образци от тогавашния (и в исторически план неотдавнашен) соц бит, изкуство, пропаганда, мода и т.н.

Да вземем Дома на терора в центъра на Будапеща. Той се помещава в сградата на бившата тайна полиция от времето на фашисткия и на комунистическия режим - на улица "Андраши" 60. Тогавашният премиер Виктор Орбан заяви при официалното му откриване през 2002 г.: "Само онези, които се борят за своето човешко достойнство, могат да се почувстват свободни граждани. Ние поставихме зад решетките страха и омразата, но не бива никога да ги забравяме." Музеят е паметник на хилядите, които са били затваряни, измъчвани и убивани в сградата; пресъздадени са дори камерите, където са били избивани. Експозицията заема четири етажа, мазетата и вътрешния двор. Всяка зала е озвучена от автентични аудиозаписи, придружени с мултимедийни ефекти и внушението наистина не е за хора със слаби нерви. Самата архитектура на сградата напомня гробница: фасадата е черна, а в издадената козирка е изрязано името на музея така, че думата "терор" да хвърля сянка върху целия тротоар.

Наскоро идеята за такава институция и в Полша придоби реални параметри. Автор на концепцията е известният архитект и политик Чеслав Белецки. Площта на подземния музей ще бъде 7500 кв. м, а строителството му ще струва на градския бюджет около 10 милиона евро. Експозицията включва портрети на вождове, снимки на жертви и палачи, агитационни плакати, доноси и други разкази за епохата. Мястото му е в двора на Двореца на културата и науката в центъра на Варшава, небостъргач подарък от съветския народ на полския.



В Прага също има Музей на комунизма



Темата му е "Комунизмът - сън и реалност" и обхваща периода 1948-1989 г. Това е първият музей в чешката столица, изграден след т.нар. кадифена революция. Артефактите, видеоинсталациите и аудиоматериалите са подредени в три основни експозиции, акцентиращи върху ежедневието, политиката, спорта, медийната пропаганда, милицията, трудовите лагери, соцреализма в изкуството и т.н. Една голяма част от сбирката е събрана, а и до днес се попълва, от дарения на граждани.

Музеят на жертвите на геноцида във Вилнюс също работи отдавна - открит е през октомври 1992 г. по инициатива на Министерството на културата и образованието на Литва и Съюза на политическите затворници. Той се помещава в сградата на местната служба на КГБ - здание, в което безброй невинни хора са били затваряни и измъчвани и което за целия литовски народ е символ на 50-годишната съветска окупация. Експонатите са подбрани така, че да представят формите на физически и духовен гнет върху мирните граждани в онези години, както и степента на резистентност срещу съветския режим.

У нас подобно нещо няма и най-вероятно няма и да има. Голям смях падна миналата година, когато в силистренското село Гарван местните подредиха в кметството постоянна експозиция от соц плакати, плочи, лозунги, сувенири и прочее. По-скоро носталгия у едни и сарказъм у други предизвиква текущата в момента в Националната художествена галерия изложба "Образи от подземието" (онези, у които би предизвикала гняв, просто не биха стъпили там). Защото НХГ е извадила в буквалния смисъл от подземията си всички онези платна и бюстове, които навремето "красяха" партийните кабинети и обществените сгради. Да, днес те изглеждат малко наивни, доста бездарни, кошмарно лицемерни, ужасяващо меркантилни... и за радост на мнозина скоро отново ще потънат в мазето. Дали обаче там им е мястото? Или в една постоянна експозиция, която да напомня, че историята има един досаден навик - да се повтаря.



---каре 1---

Проф. Божидар Димитров, директор на Националния исторически музей, депутат от 41-вото НС:



45 години са само една малка част от огромната българска история и не мисля, че на този етап, при положение, че националните ни музеи са в окаяно положение, трябва да е приоритет експонирането на наследеното от онези времена. Важно е наистина артефактите от онези години да се запазят. В Националния исторически музей имаме 200 000 експоната от социалистическо време; в Националния политехнически музей също се съхраняват предмети от бита като телевизори "Опера"; вефове и прочее; Военноисторическият музей и той има своя сбирка. Но при положение че НИМ на практика е изхвърлен от София, при положение че Археологическият музей все още заема бивша джамия, от която още турците са се отказали поради нейната нефункционалност; че Националният етнографски музей дели една сграда с Националната художествена галерия, която пък няма къде да съхранява фондовете си... Както се казва, всичката Мара втасала, че опряхме до постоянна експозиция на соцкултурата...



---каре 2---

Слава Иванова, главен уредник на секция Съвременно българско изкуство в Националната художествена галерия:



Да се говори за унищожаване на каквото и да било изкуство, пък било то и тоталитарно, е кощунство. За щастие, произведенията, които се пазят в нашия фонд по закон не могат да бъдат пипнати. Друг е въпросът в какви условия се съхраняват, но това е стара тема, тъй като вече години наред тръбим за крещящата нужда от нови депа. По-тревожна е съдбата на артефактите, които в момента се намират в бившия Партиен дом. Тяхното бъдеще наистина е неясно. Става дума за картини и пластики от колекциите на ЦК, на ОФ, на ДКМС и т.н. От 90-а година до сега все се съставят комисии, които да ги описват и все безрезултатно. През 1998 г. лично аз и заместник-директорът на НХГ Бисера Йосифова участвахме в една такава комисия. Беше решено със заповед на министъра на културата произведенията да бъдат разпределени по ресорните музеи и галерии в цялата страна, които вече да имат грижа за тях. Т.е. платната с наистина висока художествена стойност да дойдат при нас, тези, които тематично са свързани със столицата - да идат в Софийска градска художествена галерия, онези с историческа стойност - на друго място и т.н. Да, обаче такава заповед и до днес не е издадена от нито един министър. Ние в НХГ просто не можем да поемем и този фонд. Знаете, че вече 15 години практически не попълваме колекцията си поради липса на бюджет. При положение че се образуват бели петна в историята на съвременното, на днешното, на текущото изкуство, какво да говорим за опазване на художествените факти на соцреализма?! Бъркате ми в раната с въпроса за бившия мавзолей... Искахме го още тогава, преди да беше разрушен. Молихме, убеждавахме, доказвахме, че сградата с цялата й монолитност и изолация срещу топлина и влага е изключително подходяща за депо на НХГ, но не! - трябваше да го взривим за веселба на населението. А сега вече от дистанцията на годините си мисля, че не бихме и могли и да си мечтаем за по-подходящо здание, което да превърнем в музей на тоталитарната култура и бит.



--каре 3---

Кольо Карамфилов, художник:



Аз съм радикално настроен относно стойността на т.нар. произведения от соцвреме и не смятам, че заслужават специално внимание. Защото комунистите са и прости - те не можеха да създадат високо изкуство. Тези сатрапи нямаха представа как ще се обърне историята и затова не се и стремяха да надскочат нивото на обслужващите гнусотии. Но въпреки това съм против унищожаването на изкуството и въобще на експонатите от онези години. Глупост е да си затвориш очите пред миналото. Не съм против да им се отдели дори постоянно експозиционно пространство, но нека "шедьоврите" им да бъдат изложени на фона на труповете, на хилядите жертви, които стоят зад тях; нека видим гранитните бюстове и възторжените портрети на другарите, но редом до тях да бъдат имената и лицата на техните жертви. Т.е. нужна е форма, която или да показва трагичния дух на времето, или да внушава заслужената ирония към човешката продажност. Само тогава ще съставим цялата скала и по хоризонталата и вертикалата ще измерим низостта и мракобесието на онези години.