Желю Желев е роден на 3 март 1935 г. в село Веселиново, област Шумен. През 1974 г. защитава кандидатска, а през 1988 - докторска дисертация. Президент на България от 1990 до 1997 г. За първия мандат от 1990 до 1992 е избран за председател (президент) от НС. Избран пряко за втория мандат от 1992 до 1997.





- Г-н президент, pезултатите от парламентарните избори дадоха повод да се говори за ново начало в политическия ни живот и дори за истинско начало на прехода. Означава ли това, че изминалите двадесет години са били неистински в политическо отношение?

- Пълни глупости! Каквото и да се говори, преходът успя, основните цели бяха постигнати. Заблуда са именно опитите да се започва отново. Та какво по-голямо признание от това, че България е вече член на НАТО и ЕС, функционират основните демократични институции, икономиката е пазарна. Това са организации, където не те приемат по хатър. Още в края на 1989 г. бяха ясни основните цели на прехода и днес ние ги виждаме осъществени.

- За какви цели става дума?

- Това са цели, но също така и етапи, през които минахме. Вярно, с различен успех, но главното е, че страната се промени по посока на демокрация и пазарна икономика. Първата цел бе свободата, политическата свобода. Втората бе свързана с институционалната промяна, с инфраструктурата на демокрацията. Третата бе икономическа промяна, промяната в собствеността, най-напред тази върху най-голямото ни богатство, земята. Много ме обвиняват за последното, но има едно принципно положение: земята, върната в реални граници, направи българите свободни собственици. Друг е въпросът как те се ползват от собствеността си, но всеки е свободен за това решение - дали да я работи, дали да я продава, дали да я оставя за поколението си, а не някой да решава вместо него. Това бяха и основните условия, които ние поставихме още на "Кръглата маса" и за чието приемане водехме битка с представителите на БКП и всички организации, които тогавашната власт вкарваше в преговорите. Именно това разби тоталитарната система, което беше и основната ни цел.

- Въпреки това не е рядко мнението, че покрай тази битка е имало и договорености под масата и срещу масите.

- Празни приказки, конспиративни теории. Пускаха и още ги пускат както групите около бившата Държавна сигурност, така и разни закъснели демократи и "революционери", които навлязоха в политическия живот, когато повечето неща бяха свършени. "Кръглата маса" беше школа за същински демократични промени, и то не само за участниците в нея, а и за българския народ. Работата й се следеше от всички, улиците опустяваха, когато телевизията предаваше заседанията й. Опустяваха и театрите, защото ставащото на политическата сцена бе по-интересно, ново и важно за хората. Говореха се нечувани дотогава неща - те бяха важни за демократичното възпитание на хората. Днес някои неща ни изглеждат наивни, но тези първи прояви на свободата научиха цяло поколение на политически дебат. Представителите на демократичната опозиция усещаха своята голяма отговорност и никой не би се осмелил да договаря каквото и да е било под масата. А и какво да договаря, когато стояхме от две несъвместими страни, нищо, че наричахме масата "кръгла" - от едната бе тоталитарната власт, от другата - демократичната опозиция. Именно за постигането на първата цел, политическата свобода, първото ни условие бе разпускането на първичните партийни организации на БКП по месторабота. Те бяха гръбнак на тоталитарната система, чието пречупване отвори пътя на политическата демократизация, многопартийната система, деполитизирането на държавните институции. Това го постигнахме с огромната подкрепа на хората и с тогавашната организация на СДС. За мен тя си остава най-ефективната за поддържане на демократичния пулс в промените - коалиция от широк спектър демократични партии, с още по-широк кръг от поддръжници. Разбира се, тогава имаше и ясно изразен противник - БКП/БСП.

- Е, сега, изглежда, няма такъв. Не ви ли е мъчно, че го няма и СДС в онази буйна форма?

- Няма, защото тъкмо в първите години на прехода ние успяхме да преориентираме политически страната. Една ориентация, която днес никой не поставя под съмнение. Тогава все още имаше хора, особено в комунистическата партия, които мислеха, че нещата са обратими. Вече не са. Партиите на прехода си изпяха песента. Най-ярко свидетелство в това отношение бе победата на Симеон през 2001, сега - на ГЕРБ. А за СДС вече казах - трябваше да си остане коалиция, не от него да отпадат една след друга старите и утвърдили се в първите години на прехода демократични партии. Тук е голяма вината на 39-те, които напуснаха парламента и оформиха ядрото на бъдещата една партия. А всяка партия започва да действа егоистично, особено когато е на власт.

- Оттук ли дойдоха сложните Ви отношения със СДС? "Боянските ливади" надали ще бъдат забравени в историята на българския преход.

- Това название е голямо постижение на Александър Йорданов; другото е приказката му за победата с малко, но завинаги. Както се оказа, това завинаги изтрая година. Преди да направя тази пресконференция, на два пъти говорих с ръководството на СДС. Обяснявах им, че вече не сме опозиция; че не могат да се водят като комунистите само по партийни критерии в устройството на държавните институции и назначаването на хора в тях; че има по-важни задача от тия да отварят фронтове срещу профсъюзите, медиите, демократичните партии, които вече не са в СДС. Те обаче бяха опиянени от властта.

- Рядко има политически трезвеници.

- Сигурно е и до характер. Няма политическо устройство, което да избегне подобно опиянение, а и махмурлука след това. И все пак съм убеден, че правителството на Филип Димитров можеше да свърши много по-добра работа, ако се беше насочило към важните проблеми на страната. Дотогава никой не ни отделяше от процесите в Централна Европа. Румъния беше далеч назад. Всеки месец беше важен. Бяхме като плувец в буйна и студена река - трябва решително, бързо да преплува до отсрещния бряг, ако не иска да го отнесе течението и да го удави. Имаше нужда от бързи икономически промени. Това направиха демократичните партии в Чехия, Полша, Унгария. У нас се побояха да сторят това, не видяха, че студената река става по-голяма и при управлението на Виденов ни завлече далеч от страните, с които започнахме заедно. Тук също така се прояви това, за което говори още дядо Славейков - парламентът стана дембелхане. Започна да се оформя политическа класа със собствени интереси, независимо от партийните различия. Взеха да усещат, че президентът, избран пряко, може да застраши техните интереси. Новата конституция им беше опора. Това го усетиха още комунистите, когато известно време през първия си мандат действах в рамките на старата конституция, която даваше законодателна власт на президентската институция. Тъкмо тогава стана деполитизацията на силовите структури, на държавните институции, на дипломацията, образованието, подмениха се местните власти. Това беше необходимо условие по пътя ни към демокрацията. При новата конституция тези възможности на президента бяха орязани. Та аз бях избран с над 2 700 000 гласа, никой на избори у нас не е получавал такава подкрепа. Тя далеч надвишава подкрепата за партии, да не говорим - за един депутат. И започнаха да ме обвиняват в диктаторски стремежи, когато по силата на този вот изразявах мнението си.

- Все пак Вие доста преди това застъпвахте тезата, че преходът към демокрация не изключва, дори предполага, ако не диктатура, поне концентрация на държавната власт. Почти по "Държавата и революцията" на Ленин...

- И сега мисля така. Целите в случая, разбира се, не са ленински. Ленин използва държавата да установи тоталитарна власт. Hие трябваше да я използваме да разградим тоталитарната система. Може да е крайно, но съм убеден, че силната президентска институция, както и здравата държавна власт, са необходимост в условията, в които бяхме и в които сме. Нека да не е като в САЩ или Русия, но поне като във Франция - президентът да има силни контролни функции върху изпълнителната власт. Това е лек срещу размитата политическа отговорност на политическата класа, която в парламента често пъти приема закони в собствен интерес.

- Ако днес Вие участвате пряко в политическия живот, с това ли бихте започнали - с конституционна промяна, засягаща отношението между президент, парламент и изпълнителна власт?

- Тя е важна, но по-важно е нещо друго - сигурността на гражданите, борбата срещу мафията, намаляването на битовата престъпност. Фондове, проекти, средства от ЕС и инвестиции са едно, но няма ли сигурност в обществото, няма успех никоя политика. За това се иска политическа воля. Няма държава, която със своите средства да не може да се справи с тези проблеми. Голямата политика винаги се измерва най-точно в малките неща. А в тях са и най-острите проблеми - откраднали ти нещо, плячкосали ти нивата, оставили ти с години дупки по пътя, залъгвали те с инфраструктура, а ти пътуваш часове до работата - е, как и кого да подкрепяш? Затова и хората се надяват, че все някой може да започне оттук. Ако преходът не е успял, е в това отношение. Макар че народът винаги има по-големи очаквания, отколкото реални предпоставки за осъществяването им.

- Последните избори не създават ли все пак такива предпоставки?

- Като политически надежди - може би. Но у нас съществува един огромен проблем. Той е и социален, и етнически; не е свързан с турците и ДПС, както подхвърлят. Свързан е с циганите. Провалът тук е най-голям. Това население е оставено на произвола. То сякаш е извън закона - ранни бракове, изоставени деца, без образование, без здравни грижи, квалификация, сигурно препитание. Оттук извират битова престъпност, проституция, неграмотност. Ако новата изпълнителна власт не обърне внимание на тези проблеми, ако в парламента няма консенсус по важността им и по средствата за справяне с тях, очакванията ще се превърнат в разочарования.