Понеже сме легитимисти, нека не обсъждаме най-значимото, чак историческо събитие, което донесе тази седмица. Предложената структура на Министерския съвет и членовете на правителството на ГЕРБ все още не са утвърдени от парламента. Ето защо не си струва да се забавляваме с нововъведения от типа "Министерство на физическото възпитание и спорта", с пропуските за министър на държавната администрация и да гадаем какво се очаква от министър без портфейл с ресор "Българи в чужбина", но пък автор на "Българите-първите европейци" и "Десетте лъжи на македонизма". Идната седмица това ще направят парламентарните опозиции при гласуването, когато все пак мнозинството ще одобри предложенията на Бойко Борисов. Те вече джапат из локвите на безсилието с процедурни задевки, насмешки с неопитността на новите управляващи и принципни становища срещу сътрудници на ДС. Доста време това ще оправдава присъствието им в парламента. Естествено, наред със защитата или разграничаването от разставените из министерства, агенции и бордове техни кадри, които ще бъдат изметени или приобщени от новата власт. Това обаче е не само поради малочислието и естественото потискане от страна на мнозинството, а и заради политическото "обеззъбяване", което възможните опозиции сами си причиниха с всеядността си.





Най-силно това засяга БСП,



която иначе има претенции да представлява "масите". При ДПС тия претенции бездруго са размити от "консенсуалния характер" на елита му и етническия състав на електората. РЗС и "Синята коалиция" пък ще изпадат предимно в тематична опозиционност, чиято принципност ще е смешна откъм електоралната им тежест и постоянната заплаха от нови избори. А "Атака" ще е срещу всички тях и почти винаги с управляващите, защото зад нея са и най-недоволните от т.нар. преход. По-малко недоволните са пък зад ГЕРБ така, както бяха и досега зад сменящите се "алтернативи" на безалтернативни управления.

В този си вид БСП ще е най-удобна опозиция не защото има само 40 депутати. Близо двадесет години след като отпадна конституционно закрепената власт на предходницата й БКП, т.нар. най-голяма лява партия у нас олицетворява приятно за всяка власт статукво. При него социалният протест срещу провежданата от държавата политика, освен че не минава за политически коректен, благодарение на нея е и организационно невъзможен. Тук тя последователно продължава практиката на комунистическата партия да потиска протестния потенциал на обществото. Затова, ако той се проявява понякога, е именно срещу бутафорните представители на левицата от "Позитано" 20. Ако левичарството за Ленин беше някога детска болест на комунизма, старческата му деменция е именно в страха от откровено лява политика. Увисналото чене на Живков в края на десетоноемврийския пленум на БКП в 1989 г. още е ненадминат символ на това й състояние. То се зъби и от номенклатурните хватки, които се ползваха на последния пленум на партията, гласувал доверие на сегашния й пръв ръководител.



Че какво може да противопостави като опозиция?



Може би промени в данъчната система в полза на бедните, нищо че тя съдейства да се въведе 10% ставка, облагодетелстваща и забогатялата през прехода върхушка? Или масово и качествено образование, макар че тъкмо кабинетът "Станишев", справил се с най-големия учителски протест в историята ни, закриваше училища, делегираше бюджети и овластяваше с феодални привилегии училищни директори? Достъпно здравеопазване ли, когато при нейното "социалноориентирано" управление се доразви системата на законни подкупи и заплащане на повечето здравни услуги от болните дотам, че, както казват в "Пирогов", "Ако нямаш хилядарка, не мисли за кръвопреливане?" Да не стигаме до държавна намеса в икономиката в условия на криза - все пак от нейните управленски кадри извираха бодри планове за закриване на губещи предприятия и продажби на печеливши със съответните комисионни.

Та нали срещу подобни намеци, идващи от нейните парламентарни представители,



лесно ще се извадят стотици примери от управлението им



Кой от всички бивши министри на БСП в качеството си на днешен депутат ще громи с левичарски патос дясна политика, когато винаги ще може да му се отвърне: "Да, ама вие крадехте повече!"? Този довод е валиден и срещу всички останали, които досега са били във властта от 1990 г. насам.

Бойко Борисов спечели изборите не само по начина, по който това направи през 2001 г. Симеон Борисов, както бе известен тогава в средите на БСП техният още по-злополучен коалиционен партньор, Н.Ц.В. Симеон Сакскобургготски. Бившият член на БКП, напуснал МВР донякъде по идейни причини след деполитизацията на силовите структури и влял се в охранителния бизнес, успя да привлече към себе си мнозинството от недоволните от дясната политика и да обере протестния вот срещу нея. В най-бедната членка на ЕС 748 147 гласа за номинално лява партия срещу 1 678 641 за номинално дясна са достатъчно доказателство за това. Не е и случайно, че тъкмо тази БСП, която официално се изживява като лява, реши да се разграничи най-напред не от себе си, а от ДПС. Върхушката на движението има толкова общо с електората си, колкото депутатите на "левицата" с безработните леяри от загасналия в края на "успешния" мандат комбинат в Кремиковци. Подобни са и съотношенията между парламентарните представители на възможните опозиции и хората, гласували за тях: политическите интереси на едните нямат нищо общо с жизнените проблеми на другите.

Затова въпросът: "Какъв е Министерският съвет на Бойко Борисов?" никак не е интересен. Много по-важен за българското общество е въпросът: "Ще има ли истинска опозиция срещу бъдещото управление?". Отговорът е безнадежден: няма да има, докато в ГЕРБ не решат да станат опозиция на всички останали. И тогава - нови избори, нов късмет. А Бойко Борисов засега е късметлия.