Маргарита Младенова основава през 1988 г. заедно с Иван Добчев театър "Сфумато", чийто директор е и в момента. През сезон 2006-2007 г. режисираните от нея пиеси "Жули, Жан и Кристин" и "Мъртвешки танц" от А. Стриндберг са номинирани и наградени с "Аскеер". Спектакълът "Оооо - Сънят на Гогол" на Младенова и Добчев пък беше отличен през 2009 г. от фондацията в девет категории, включително за режисура.





- Оглавяваният от вас театър "Сфумато" взе "Икар" за най-добър мениджмънт и маркетинг. Как така в ситуация на криза се оказахте с преизпълнение на приходите 110 % над субсидията ви?

- "Сфумато" връща най-много средства в държавния бюджет. Истината е, че ако нашият театър не пътуваше толкова по света и нямаше такова любопитство към стратегията ни, трудно бихме съществували. Приходите от откупките на наши спектакли в чужбина влизат до стотинка в бюджета и захранват изцяло творческата ни дейност, тоест ние заплащаме целия артистичен труд с тези пари и, разбира се, от приходите ни в България.

- Има ли за един театър-лаборатория като вашия място в България?

- Няма проблеми около икономическото, социалното, творческото вписване на "Сфумато" в българската и световна практика. Имаме проблеми на контекста, на ниво колегиални отношения и заради отсъствието на взаимно любопитство. Сега повече от всеки друг път се говори за реформа в културата, такава обаче няма. Тя не потегли до голяма степен заради консервативността на съсловието и поради страха на хората да не си загубят местата. Донякъде и заради недостатъчната компетентност на отговорните хора в институциите да овладеят механизмите, по които една реформаторска стратегия може да се извърши в конкретния контекст. Реформата обаче не се състоеше в това да се съкращават театри и да остават артисти на улицата, това е най-профанният вариант.

- А в какво?

- В това да се създадат възможности за паралелни структури на едната единствена, която продължава да съществува: системата на централно субсидирания репертоарен театър. И нищо друго. Така и не се създадоха паралелни механизми и фондове за финансиране, няма статут свободни артисти в България. В този смисъл "Сфумато" е авторски пилотен проект на реформирано мислене за присъствие в културния контекст и даже в обществения договор. Никога не сме имали амбицията да реформираме цялата система, но практически разработихме един, според мен, успешен проект за паралелен път на създаване на качествен културен продукт, при това конвертируем. Мога да напиша цял труд за това какво означава да съществува един театър-лаборатория в условията на новите демокрации, което си е рисково.

- В какъв смисъл?

- Защото поехме отговорност пред една бедна държава, на която културата не й е приоритет. Бяхме одържавени от правителството на Филип Димитров - едно дясно правителство - за принос към културните процеси у нас и зад граница. Тогава приехме условието, че ще работим с много малка субсидия от страна на държавата и никога не сме искали по-голяма. Държа това да се знае - срещу всякакви злонамерени нападки, че лежим на джоба на българския данъкоплатец. Това не е вярно. Най-грубо казано, договорът ни с държавата е минимум 50 на 50. Ако бюджетът ни е 400 хил. годишно, 200 хил. сами трябва да изкараме. Има години, когато това са били повече от 50%.

- Никак ли не сте обидени заради настроенията срещу "Сфумато", които се създадоха сред гилдията напоследък?

- Не мога да кажа, че не се огорчавам, когато слушам или чета глупости за себе си и особено за "Сфумато". Има някакво дълбоко балканско правило в цялата тази дивотия. Хорската уста не е твоя порта да я затвориш, отсреща винаги ще има персони, които бъркат мнение с предубеждение, които се изживяват с инициирането на скандали на всяка цена. Подобни скандальозни фигури много добре улавят настройката на контекста, а именно, че бесовете владеят нагласите, а не духовете. Духовете създават, градят, те не ритат по кокалчетата, не развалят. И това, уви, с охота се подклажда от много медии. Разбирам, че голяма част от изданията си изкарват хляба от скандали, но би трябвало ножицата да се отвори повече.

- Какво имате предвид?

- Таблоидите да имат своята аудитория и "герои", а сериозните издания, другите нива на съществуване - поглед към позитивното, към това, което се създава и което, макар да не е толкова ефектно, в перспектива е по-ценно. И мисля, че това става.

- Кой е най-големият страх на театралите в момента?

- Получи се един парадокс. Пространството за театър се сви, театърът не стои в мисленето на българина като приоритет. Резултатът е, че артистът загуби самочувствие и започна да вижда причините за тази смалена територия там, където те не са. Стана така, че вече не можем да говорим за неписани закони за професионална етика, за коректност помежду ни. И според мен най-големият и вреден страх беше, че родният театрал се уплаши да не загуби публиката и започна страшно много да поддава. Театрите се напълниха с булевардни заглавия на много ниско ниво, да не говорим за театралния език - мухлясал и клиширан. Това инстинктивно подценяване на българския зрител е голяма грешка. А всъщност има много можещи хора, които от страх са спрели да работят. Затова мисля, че битието на "Сфумато" би трябвало да окуражи съсловието, а не да го ожесточава. Толкова са освободени бесовете от бутилката, че част от гилдията - не всички - вижда в нас заплаха, каква точно - никой не може да каже. А най-малко ние, които сме "другото", бихме реагирали срещу някое друго.

Вярно, ситуацията е такава, че всеки български интелигент има основание в един момент да вдигне ръце. Но от друга страна, си мисля, че като четем и се вглеждаме в биографиите и съдбите на далеч по-гениалните и големите от нас, в трагиката на тяхното съществуване и на тяхната издръжливост, осъзнаваме, че ние, родната интелигенция, сме много разглезени. Бързо се отказваме и започваме да хленчим, лесно се изживяваме като жертви. В крайна сметка това, което правим, е тест за самите нас. Това, което получаваме, е тест за тези, които ни го дават или не ни го дават. В това отношение не мога да кажа, че няма справедливост.

- А т.нар. културтрегери, тяхната роля не е ли определяща?

- Използвам случая да кажа, че е изключително важно тъкмо политиците, които са културтрегери, първо те да започнат да различават партийното от политическото, от творческото. Стефан Данаилов според мен беше един от най-успешните министри на културата. И това не е поради партийната му принадлежност, а най-вече, защото той е артист, познава отвътре българската културна ситуация. Никак не е малко това, че той приведе във вид, удобен за логаритмуване, 10-15 сгради и паметници на културата. Той направи за базата толкова, колкото никой министър преди него не е направил.

- Правилно ли е културата да се подпомага от държавата на принципа на естествения подбор?

- Категорично не. По тези мерки редица театри трябва да се закрият. Факт е, че българинът живее зле, няма вътрешни опорни точки, няма любопитство към сериозна култура. Налага ми се често да пътувам с такси и много шофьори, които преди са имали друга професия, споделят: "Навремето много обичах да ходя на театър, но вече нямам възможност, трябва да си храня семейството". И ето, големите зали се изпразниха. Да оставим София, какво да кажем за провинциалните театри? По едни такива, да не кажа фашизоидни, мерки за естествения подбор, които се прогласяват, за съжаление, и от наши колеги, тези театри трябва да се закрият.

Но проблемът с големите зали стои, те са изключително нерентабилни. Съответно и големите мастодонти са страшно заплашени в момента. Но се съгласете, че не може да се изсипват пари в кофи без дъно. Никъде по света не се прави така. Това идва насам, то не е българско изобретение. Все повече реформаторските механизми от Европа ще ни притискат да има контрол на изхода, какъвто сега липсва. Ама какво прави един театър, колко играе, какви са приходите му, каква му е стратегията - никакъв контрол няма сега. В България вече 20 години не се води дебат за култура. А трябва. Културата е национален проблем, и то на всички нива, а не само на хората, които се занимават с култура, защото те били мрънкали, че им е трудно.

- Тоест трябва да се преобърне мисленето изцяло?

- Именно. Да започнем да мислим, че ние сме заради живото изкуство, а не то заради нас. Че не театърът е заради артистите, а те са заради представлението. Феноменът на театъра е способността ни да стоим заедно в нещо, което макар и с малко ни надскача. Да не говорим за ваши колеги, т.нар четвърта власт, които, волно или не, все повече таксуват артиста като палячо. Това стои като предубеждение към хората на живото изкуство: "Хайде, композиторът, писателят правят нещо, което остава след тях - нотички, странички... А след вас какво остава след 22 часа, когато представлението вече е свършило? Нищичко". Битката на всички нас е да се възвърне достойнството на артиста в самото мислене на българина. Театърът е кауза, а не е индустрия за забавление, където някакви си там се ритат или гъделичкат.