------

Станка Пенчева е родена на 9 юли 1929 година в Сливен. През 1951 година завършва руска филология в Софийски университет "Климент Охридски". Била е редактор е в радио "София", в издателство "Народна младеж", редактор в отдел "Поезия" на сп. "Септември", в сп. "Отечество" (1975-1984) и др. Автор е на много стихосбирки, между които "Пълнолетие", "Опъната струна", "Вселена", "Хляб и сол", "Сезонът на загубите", "Отвън-отвътре" и др.

------

- Госпожо Пенчева, в мемоарната си книга "Дървото на живота" споделяте, че сте изминали живота си не "благодарение на...", а "въпреки...". Въпреки какво?

- Всъщност, описала съм най-подробно житие-битието си в двете си мемоарни книги - "Дървото на живота" и "Тук съм". Накратко: въпреки политическите конюнктури и удари на съдбата. Най-напред бяха разгромът на семейството ни, ранната смърт на баща ми, гибелта на големия ми брат на фронта. После - нещастният край на брака ми, усилията да се справям сама в живота и дългата самота, която неотстъпно ме следваше: лош произход, "не е наша", разни дребни и по-едри неприятности.

- И такива ли неща имаше?

- Да. Да речем, уволняване от работа без никакъв аргумент, освен че е мярка за "укрепване на редакцията"... А аз не съм имала намерение да разрушавам нито редакцията, нито моя свят, който беше за мен единствен. Искаше ми се само да е по-справедлив, по-човешки.

- Виждам, че това ви оставило белег, щом още го помните така ярко. То промени ли ви?

- Ами бих могла да се затворя в себе си, да се озлобя; или да се престаравам, доказвайки колко съм предана... Не се получи нито едно от тях. Някак успях да опазя себе си, да намеря своята територия: обикновените хора - нали и аз бях "плебейка", човешкото и женското достойнство, любовта и майчинството, земята, от която съм поникнала... Имах добри приятели, които са ми помагали в затруднение, но не съм била ничие протеже, не ме е издигала вълната на политическата конюнктура. И малкото, което съм постигнала, си е само мое. Навярно най-истинското в живота е съпротивата срещу това, което иска да те прекърши, да те унижи или да те направи предател спрямо себе си.

- Кой е най-интересният човек, когото срещнахте по пътя си? Промени ли ви той по някакъв начин, как ви повлия?

- Като се изключи дълбочинното формиращо влияние на родителите ми, имаше много интересни, по своему забележителни хора, от които съм "купувала" по нещо - откривала съм ги и в най-затънтени кътчета. Поразявали са ме с душевната си щедрост, със строгата съвест, с вродената си единосъщност с природата. Но най-силно ми е повлиял един мъж, който ме превъзхождаше като интелект, който обуздаваше моя малко инфантилен ентусиазъм и склонност да изпадам във възторг, който ме учеше да мисля.

- Разкажете за него!

- Е, това са много лични неща. Стига толкоз.

- Казвате "лични неща". Но личните неща правят големите. Много лични несгоди правят една голяма - обществена. Вие виждате ли нещо оптимистично пред страната ни, преживели сте толкова много...

- Винаги съм се смятала за оптимист - но сега бъдещето не ми изглежда никак светло. Душата ми въстава срещу всекидневните прояви на непочтеност, некадърност, алчност за власт, безотговорност... Всички знаем какви са неблагополучията ни; само че колцина правят нещо? Надеждата е в малките селища, в обикновените хора, които не са изгубили хъса си да се трудят, да променят нещата край себе си. Дано не им прекършат гръбнака! Ако ми е останал малко оптимизъм - той идва от вярата в самия живот, които заличава случайните имена, ражда бъдещите хора, изравнява ни чрез смъртта.

- А какво мислите за днешната политическа култура на българина? Имаме ли такава? Или още ни се губи?

- Забелязвам я само тук-там, като изключение. Не искам да обидя никого, слагам и себе си в общото число - но ще кажа категорично едно. Под думата "култура" разбираме най-често изкуствата и познанията. Изцяло ни липсват другите аспекти на културата: отношение към миналото, култура на чувствата и междуличностните отношения, на политическото мислене и поведение. Понякога ми се струва, че сме лишени от чувство за мярка, дори от здрав разум! Не ми се говори на тая тема. Преживявам го болезнено...

- Родена сте в Сливен, а от години живеете в София. Не ви ли липсват понякога тишината и спокойствието на малкия град?

- По-точно живяла съм в Сливен двайсетина години, в София - шейсет. Какво е за мен Сливен - ще го намерите в книгите ми. Той е калъпът, в който съм отлята, София след това ме е шлифовала... Има още едно място, което ми липсва до болка - равнината до Бакаджика, където беше стопанството на баща ми. Там съм се чувствала най-жизнена, най-свободна, родствена с всичко живо. След повече от четиридесет години съдбата ми подари няколко лета в запустялата ни стара къща, там в тишина и мир със себе си написах четири от последните си книги. За съжаление, възрастта и болестите ми отнеха за втори път моя най-обичан, отшелнически кът.

- Извинете за клишето, но кое точно ви вдъхновява? Страданието, любовта, възторгът?

- Вместо вдъхновение употребявам: приповдигнатост на духа, готовност за работа. Разбира се, с годините се губи много и от духа, и от работоспособността, и от докосванията до света и хората. Животът ми е все по-ограничен, но докато нещата ме засягат, вълнуват - с доброто и с лошото - у мен ще бъде живо и желано да пиша. За есенната пеперуда, която кръжи над моята цветна градинка на балкона; или за човека, който скочи пред очите ми от шестия етаж... Всичко, което преминава през погледа и сърцето, е вдъхновяващо.

- Автор сте на 28 книги със стихове, които продължават да се четат от различни поколения. Когато пишете, мислите ли как читателите ще възприемат написаното или просто следвате нишката на вътрешното си усещане?

- Докато пише, авторът не мисли за читателите. Той има по-важна работа: да изрази адекватно с думи това вътре в себе си и то да прозвучи за другите убедително, въздействащо. Всъщност, не го и мисли, а просто го прави, усещайки по-скоро интуитивно кога се е получило и кога не. Тук играят роля вкусът и разбиранията на пишещия - един харесва говорните интонации, на друг му допада опоетизирането, разкрасяването, трети има хаплива, сатирична нагласа. Чак когато стихотворението е вече готово, изпитваш остра нужда за провериш как го възприемат тези, за които всъщност е предназначено. Първа жертва са членовете на семейството, близки и приятели, и накрая - многоликото същество, наречено читател.

- А това многолико същество познавате ли го? Срещате ли се с по-млади автори, общувате ли още с тях?

- В редакцията стиховете текат като поток пред теб, имаш възможност да се видиш с авторите, да разговаряш с тях. Сега връзката ми с младите е задочна и непълна - каквото успея да прочета в периодиката и в отделни стихосбирки. При това връзката е еднопосочна - младите едва ли се интересуват от динозаврите. Но пък имам духовна близост и добри приятелства с поети от средното поколение.

- Има ли такова нещо като приемственост между поколенията?

- Терминът си съществува, но като явление в живота... Приемствеността е забравена, дори презряна дума, макар че тя е толкова естествена, колкото естествен е и вечният конфликт между поколенията. Разликата между "вчера" и "днес" е наистина огромна. Но все си мисля, че щем не щем, осъзнато или не, носим в генетичния си код нещо от духа на сътвореното преди нас. Всеки връх има подножия, всяка сграда - основи, макар и в земята, невидими. Тежко и горко на оня народ, който непрекъснато презира вече постигнатото, за да започне "на чисто" - тоест от нищото.

- На поетичния фронт се появяват все по-авангардни творци, които създават творбите си в нестандартни форми. Какво смятате за съвременната българска поезия?

- Ами отговорът на този въпрос изисква още една вестникарска страница! Ще кажа само: приемам всичко, което не е оригиналничене и позьорство. Идентификацията на личността вече се извършва и с електронен анализ на гласа, неповторим като пръстов отпечатък. И поетичният глас трябва да си е твой, неповторим, единствен.

- Как се постига то?

- Ами с дарба. Само с нестандартност не става. Когато четеш стихове, накрая не казваш "Ах, колко е нестандартно!", а "Колко е хубаво!" или "Това не струва".

- Виждам, че още четете усилено. Коя е последната книга, която прочетохте?

- Чета всеки божи ден, всяка свободна минута. Изпадам в паника, ако нямам следващо четиво. Получавам някои книги от авторите им, други си купувам, много по-малко от преди, разменяме си книги с приятелки, дъщеря ми разпечатва от интернет нещо по-кратко - да речем от Милорад Павич, когото много харесвам. Напоследък прочетох два тома от руски авторки, там имат сега добри млади прозаички. И по една случайност последните прочетени книги са документални - тритомника на Свобода Бъчварова, "Пиша чрез филмите" на Уди Алън, тритомните мемоари на Недялко Йорданов. Достойни за съжаление са хората, които нямат навика да четат - не кампанийно, заради медийна акция, а като лична необходимост, като интимно удоволствие за душата.