Попаднах на разкрития за гибелта на Виктор Хара. Натъкнах се случайно, не съм ги търсил - отдавна бях решил, че страницата е затворена. Питам се дали някой днес и тук ще се развълнува от това. Вълната на разграничаване с тоталитарното минало не е отмила съвсем името му от общественото съзнание. Паметта за него неотдавна бе събудена от приятели на испаноезичната литература. Певецът не е забравен, разбира се, но поуката е погребана. Минахме през години, когато мъгляви реформатори проповядваха "оздравителния" режим на Пиночет като пример за нова България: каква икономика бил изградил диктаторът и каква модерна държава. (Приблизително по това време той беше арестуван в Англия по обвинение в масови убийства.) За неговите жертви стана някак неловко да се споменава. Особено пък за такъв "ляв" поет и певец като Виктор Хара. И да са излизали на бял свят истини и подробности, те не са стигали до нас.

Като певец не ме "грабваше", но стиховете му бяха делнични, достъпни. И в същото време някак тържествени в своята простота. Може би защото бяха предназначени да се пеят. Тогава вече беше в обращение думата "бард" - за поети, които правят това. Но не помня някой да я свързваше с него. "Стихът е един гълъб" - пееше той. Преведохме няколко песни за обложката на албума, който бе издаден в България. На мен се падна нежната и много печална "Помня те, Аманда". Това, впрочем, е единственото стихотворение, което някога съм превел. За Аманда, която "с дъждовен дъх в косите" тича към фабриката, където работи Мануел. И за Мануел, който намира смъртта си в планината.



"Пет минути живя и загина" - пее Хара



Знаех, че това е песента, в която той почти предсказва съдбата си. Много лично: Аманда и Мануела се казваха децата му.

Смяташе се, че поетът е убит на стадиона в Сантяго, където са били отведени нарочените за противници на преврата. Говореше се, че ръцете му са отрязани - като отмъщение за музиката, която са създавали на китара. От стадиона бе изнесена последната му песен, която пребитият поет създавал на глас. Казваха, че другите затворници са запомняли откъси и после са я възстановили, изплъзнали се на свобода. "Заставят ме да бързам секундите на вечността - предсмъртно изповядва той, - в които тишина и писък принадлежат на тази песен." Всичко е ясно. Поетът ще пее до последния миг. После ще се пресели при толкова още поети, намерили смъртта си без друга причина, освен словото. При Лорка например. При Николай Гумильов. При Гео Милев. При Манделщам. И при толкова други, неизбежни жертви на диктатурите. Защото каквото и да е сторил Виктор Хара, за да предизвика смъртта си, той го е направил с китарата си.

Оказва се, обаче, че Чили не го забравя. Изминали са тридесет и шест години.



Смъртта на Виктор Хара е вече по-дълга от живота му.



А друга власт и други поколения все още търсят убийците му. И какво научаваме днес?

Арестуван веднага след преврата, Виктор Хара е затворен в един спортен център. Там няколко дни го изтезават, раздробяват китките на ръцете му с приклади, после наистина го прехвърлят на националния стадион. Гаврите продължават. Има много свидетели на този ужас. Връщат го отново в спортния център и там, в съблекалнята, го убиват заедно с още 14 неволници. В багажник на автомобил откарват тялото му до гробищата и го захвърлят.

Безименният мъртвец попада в моргата и там един санитар го разпознава. Човекът се свързва с Джоан Хара, помага й да измъкне тялото на съпруга си. Джоан го погребва и така, за разлика от хиляди други чилийци, гробът на Виктор Хара днес е известен.

След падането на хунтата разследването на тази смърт остава невъзможно, тъй като до 1998 г. Пиночет е главнокомандващ на въоръжените сили. След това, под натиска на обществеността, машината на следствието се задвижва. Установено е, че в тялото на певеца са изстреляни 44 куршума! Преценява се, че това е извършено от различни хора. Трудно е да се установят те, но все пак за "интелектуален автор" на убийството е признат подполковник Сесар Манрикес Браво, началникът на този градски концлагер.

Чилийската интелигенция, цялата демократична общественост настояват за



поименно разкриване на убийците



Следствието е възобновено. Накрая, през май т.г., задържат двама от войниците, които по онова време са се намирали в съблекалнята. Единият от тях признава, че е стрелял във Виктор Хара. Хосе Адолфо Паредес Маркес тогава е бил новобранец, взели са го в армията 18-годишен, съвсем в навечерието на преврата. Бил наплашен и изпълнителен. Той е и първият очевидец, който разказва за убийството.

През нощта на 16 септември полумъртвият Виктор Хара бил довлечен в съблекалнята, където имало само военни. Паредес днес твърди, че някакъв лейтенант опрял револвер до ухото на поета, като казал, че сега ще играят на руска рулетка. И после натиснал спусъка. Но Хара не умрял веднага. Тогава заповядали на войниците да го доубият с автоматите си.

Описанието на убиеца сочи към офицер с прякора Принц, който на стадиона се проявил като садист, наслаждаващ се на мъченията над беззащитните хора и открито ненавиждащ Виктор Хара - помнят, че го е подлагал на



особено жестоки изтезания



Бившите арестанти го описват с необичайна за чилийците външност - рус и синеок. Днес се смята, че този Принц е сегашният държавен чиновник Едуард Бианки, син на немски колонисти. Версията добива публичност, но Бианки твърди, че няма нищо общо с никакъв Принц.

Разследващите обаче очакват разкритията да получат нов тласък. На 7 август са задържани още четирима бивши войници, които по време на убийството са били в зловещата съблекалня. Чорапът започва да се разплита. Джоан Хара смята, че разследването трябва да отиде по-далече от обикновените войници, които са изпълнявали заповед, и най-после да стигне докрай.

Оттук, през толкова пространства и след толкова години, и аз вярвам, че истината най-сетне трябва да изплува.

Не за да се върне историята назад.

А за да може да продължи...