В Любляна, на брега на река Любляница, внезапно и без връзка с нищо друго в този ден осъзнах, че съм вече по-възрастен от баща си. В интерес на истината това е било факт от доста месеци, но ми се яви едва сега, когато от крайбрежното кафе гледах водите да изтичат нанякъде. И може би това бе причината - баналната, автоматична асоциация с изтичането на живота: татковият - вече изтекъл, и моят - все още провлачащ се пак в същото корито. Не бях отишъл там за размисъл и за въздишки, но през цялото време това не ме оставяше и дори сега още не вярвам, че съм преминал една бариера, пред която той се закова завинаги - откога-откога. И това, че нехайното ми откритие бе съвсем непредизвикано, може би също имаше някакво значение - в един град, където връзките между нещата се налагат и респектират чужденеца.

Само на стотина метра надолу по течението на своя пиедестал стои бронзов класикът на словенската литература Франце Прешерн. Вчесан, издокаран, с жилетка и папионка, той съчинява своя знаменит сонетен венец, посветен на любимата Юлия. Над главата му музата бди над творческия процес и държи приготвена лаврова клонка за финала. Клонката е позлатена. Но черешката е другаде: отсреща, през площада, в уличката, в един орелеф на стената самата Юлия Примицова седи облегната на прозореца и напрегнато вдъхновява любимия.



Нещата са изобразени във връзката, в която са съществували.



Така смисълът им сякаш се усилва и се затвърдява.

Съзнанието за важността на връзката владее този град. В края на ХIХ век едно земетресение срива Любляна. Руините стоят дълго, за това помага и Европейската война - годините преди и след нея не са най-доброто време за възстановяване. После градската управа натоварва прочутия архитект Йозеф Плечник да се заеме с това. Чувал съм негови днешни колеги да се шегуват, че няма архитект, който да не сънува земетресения - след такова бедствие вече няма какво да му "пречи" и може да се разполага и развихря. По това време Плечник е направил блестяща кариера в други две днешни столици - Прага и Виена, прославил се е като един от най-модерните строители в Австро-Унгария. Той поема града и започва да го изгражда от съсипните. Неговите сгради и днес създават тъй запомнящия се облик на Любляна. Строил е църкви и обществени сгради, стадион, изумителна библиотека, мостове над Любляница, невиждано по нашите земи пазарище, най-старателните туристи ходят да разглеждат дори гробището, което е преустроил и в което е погребан. Но защо говорим тук за Плечник? Защото той е показал на своите съграждани, че нещата се създават именно във връзка едно с друго,



с обща мисъл, в продължение.



И този урок тук е много добре запомнен. Днес всеки нов градоустройствен замисъл, всяка нова сграда ревниво се сверяват с Плечниковата идея за града и модерното строителство от по-късни десетилетия удивително добре се вписва в тази веднъж дадена линия. (Всъщност, най-модерен си остава именно Плечник!) И това е ключът към магията на това градче-столица, всичките хубави разкази за което на място се потвърждават.

Словенците не са имали държава като другите народи. Били са или провинция, или република в две империи. Но тяхната виртуална държава е съществувала във... връзките. Като закриваше литературния фест "Виленица", в самата пещера Виленица, президентът Данило Тюрк прикани гражданите да не забравят, че фестивалът (24-ти по ред) е по-стар от самата им държава. Тоест държавата Словения е съществувала в делата на словенците от преди самата нея, приема ги и ги продължава. После, вече на повърхността,



този президент се нареди на опашката пред бюфета



на необикновената народна трапеза, изчака си реда, взе си нещо и седна недалеко от нас да похапне, хортувайки си с писателския председател Славко Прегъл и с който спреше край масата им. Хапваше и президентшата от непретенциозната храна, което заслужава специално отбелязване. Това също е някаква връзка, но няма да се отклоняваме сега.

По време на цялото събитие течеше необикновено поклонение пред патриарха на съвременната словенска литература Борис Пахор. Писателят е 96-годишен, живее в Триест, преживял е Дахау и двете империи. Пише без умора, издава редовно и който не го е чел, има възможност поне да се изумява от вида му, от походката и от речовитостта му. Тази почит, която се изразява непрекъснато и разпалено, сигурно е точно от стремежа да се запази връзката между всичко, от което е изградена и споена словенската общност, а и словенската душа.

Впрочем, понякога връзките, като излязат от националния контекст, добиват странен смисъл. Писателят Драго Янчар, прочут и превеждан по целия свят, разказваше за странното приключение, което имал с един софийски театър около постановката на своята пиеса "Големият брилянтен валс". Когато работата била вече напреднала, от театъра му се обадили да смени името на главния герой като условие за излизането на постановката. Не можели да обяснят причината. Авторът не разбрал или се разсеял, но не сменил името и пиесата паднала от репертоара. По-късно все пак я играли, вече в Бургас и някой обяснил на Янчар, че отрицателният му герой се казвал Владимир, а това можело да засегне семейството на Живков. И някой софийски треперко побързал да се пише бдителен или предпазлив - все едно.

Ей такива "връзки" излизат в международен план край бреговете на Любляница, колкото да изумяват словенците, макар че след Титовите номера и порядки нищо не би следвало да ги учудва. Но това не е важното сега, а кой знае откъде появилата се мисъл, че



последователността и единството

могат векове да ти заместват държавата,



а държава, в която няма последователност и единство, или пък просто "връзките" не работят, по-скоро за нищо не ти служи....