----

Литературният изследовател, преподавател и писател Йордан Ефтимов е роден през 1971 г. в Разград. Завършил е българска филология в СУ. Автор е на помагала по литература за средното училище ("Антична литература" и "Модернизъм") и литературоведски монографии. Редактор в "Литературен вестник" от 1993 г. От десет години е и преподавател в Нов български университет.

-----

- Г-н Ефтимов, има ли интерес към съвременната литература при тиражи, за които 1000 бройки се смятат едва ли не огромни? С носталгия ли ще си спомняме времето, когато книги излизаха в 100 000, 80 000?

- Чакайте, чакайте! Кога са били сто хиляди? От този мит ми писна. Не само защото е теоретично неверен - излиза, че социалистическият българин се е скъсвал да чете, а и заради елементарните справки. Има няколко автори с големи тиражи тогава, но само Богомил Райнов редовно е бил издаван в тираж над 50 хиляди. Радичков е в 20-30 хиляди. "Диви разкази" на Хайтов първоначално е в 20 хиляди и едва седмото издание удря 80 хиляди. А "Корените" на Васил Попов и в трите си издания не минава десет!

- Не опират ли обаче днешните тиражи до качествата?

- Не ме карайте да се смея. Ще ви върна към една от най-ясно формулираните идеи - тя е от XIX век и принадлежи на Маркс. Той казва, че всяка стока има потребителска и разменна стойност. Потребителската се определя от полезността на стоката, а разменната представлява отношение от потребителската стойност на една стока към потребителската стойност на друга. Цената пък се формира, след като в играта влезе и принадената стойност, или най-общо - печалбата. През социализма, на първо място, за да имате добри тиражи и редовно участие в медиите, се е искало да сте идеологически приемлив, с "правилен" произход, да сте член на Партията, по-възможност на ЦК, да сте от родното село на някой функционер, да сте баджанаци, да ходите на лов... Едва след всичко това - да сте добър разказвач. Добър за какво? Не съществува чиста технологическа способност, всяко умение има своите етически измерения. Преди високи са тиражите на члена на ЦК и идеологически сатрап Богомил Райнов, който при това пише иронично и се забавлява с клишетата на масовата култура, сега високи са тиражите на сензационните книги на Христо Калчев и Георги Стоев. Тиражите са напълно сравними по абсолютна величина, само дето при централизираното разпределение през социализма реалната продажба на Райнов е била много по-малка - романите му са отивали директно в библиотеките на поделенията, заводите и читалищата.

- Вече пазарът определя литературните стойности, така ли излиза?

- Ами! Пазарът не е един. Имате книжарници в университетите, в моловете, на входа на големите галерии - и имате книги, продавани по будките. Да не мислите, че книгите там са едни и същи? Книжарница "Нисим" едва склони преди няколко години да продава булевардния Дан Браун, книжарници "Хеликон" пък, въпреки че концепцията им е да продават всички възможни жанрове, на няколко пъти решаваха казуса дали да не откажат да продават книги по етични съображения. Така беше с автобиографията на Азис, също с "Моята борба"...

Ако под "литературни стойности" обаче разбирате популярността на писателите и книгите им, нека признаем, че ключовият фактор са медиите, усилията на издателите и разпространителите и на самия автор, нарастващото значение на литературните награди. Къде тук виждате чисто качество? Но ако говорим за идола на пазара - да, има го. Дори Георги Господинов понякога с гордост споменава, че има относително добри тиражи. А Емил Андреев се тупаше в гърдите, че "Стъклената река" е минала 10 000, което не е изключено.

- Тогава какво е отношението между тиражите и качеството?

- Забавно ми стана, когато научих, че телевизионната водеща на предаване за възрастни домакини Меглена Ангелова е решила да стартира с десет хиляди при автобиографичния си "роман" миналата година. Ако наистина ги е отпечатала, сега вероятно си пали камината с тях. Литературната репутация и тиражите са зависими от много неща. Например сюрреалистичното събитие на това лято е началният тираж на новия Дан Браун - "Изгубеният символ" се отпечатва в 6 милиона и половина екземпляра. Световен рекорд за начален тираж. А знаете ли кой е българският рекорд по бързи продажби в книжарница? "Хари Потър и Нечистокръвният принц", от която за един ден, по-точно нощ, се продадоха над 600 бройки само в "Хеликон". Това са касовите заглавия и в Щатите, и у нас.

- Но, гонейки пазарния успех, не залитат ли българските писатели към подражанието? Имам предвид най-вече американски романи.

- Не. Тази година в няколко романа на талантливи млади автори има влияние на филмови антиутопии. Но ако говорим за литературни влияния, Пелевин е далеч по-значим за нашата белетристика, отколкото Филип Рот или Дон ДеЛило. Вие сигурно имате предвид обаче Дан Браун и българските му епигони. Че това не е литература! Качествен пълпфикшън и толкова. Не само аз, но и много от колегите ми, занимаващи се с оперативна критика - Владимир Трендафилов, Николай Аретов, Милена Кирова, Митко Новков - сме заставали зад тезата, че българската словесност е особено слаба в ниските етажи. Не се появяват достатъчно ефективни български заместители на преводните кримки, любовните романи, фентъзитата... Не високата - булевардната ни литература е слабичка!

- В статия за "Сега" Елена Кодинова преди година писа, че младите автори подражават на Буковски.

- Един-двама. Манията по Буковски е силно преувеличена.

- Съгласявате ли се с едно такова определение, че нищо съществено не е публикувано в последните 20 години като литература?

- Не, разбира се. Ще ви помоля да изброите наум "съществените" творби, издадени през 70-те или 80-те години на миналия век. А "съществените" творби на 50-те години? Защото от създаденото през 80-те години на хората им се припомнят само "Хайка за вълци" и "Балада за Георг Хених". Да сте чули скоро за "Входът към пустинята" и "Екзитус" на Златомир Златанов - двете най-силни повести на десетилетието?

От издаденото след 1989 г. най-шумно медийно отражение имат "Естествен роман" на Георги Господинов и "Мисия Лондон" на Алек Попов. Така че масовият човек разпознава всяко десетилетие с две-три книги. За мен голямата литература на 90-те обаче са преди всичко "Ций Кук" на Пасков, "Нови степени на свобода" на Александър Андреев, "Квой туй дето му викате любов" на Атанас Славов, "Неведоми пътища" на Красимир Крумов. Искате емигрантски роман - ето ви "Нощите на Трентън" на Славов. Искате за генезиса на мутрите - ето ви "Японецът и потокът" на Златомир Златанов. Забележете, не споменавам нито едно име на талантливите млади автори - а те са повече от всякога, повярвайте. Макар че все пак ще спомена - тази година излезе дебютната книга на Васил Георгиев "Будистки плаж" и това е наистина събитие.

- Колкото повече намаляват стойностните писания, толкова повече се увеличават литературните награди. Не е ли това парадокс? Има ли нужда българската литература от такова "изкуствено дишане"?

- Не мисля, че литературните награди у нас са много. В сравнение с Франция сме много назад. Там има пет национални награди за роман, които медиите следят отблизо. Тук се говори само за две - и то спорадично. В Германия пък всеки голям град има добре подплатена награда, включваща не само еднократна сума, но и стипендия, обикновено едногодишна, както и ангажимент с поредица от четения. Наградите ни не са много, но са твърде малко обсъждани.

- Ако се върнем малко назад, ще видим, че поне в родната литература при криза в обществото са се появявали най-добрите произведения. Днес не е така. Вашето обяснение?

- Това е тема за истински дебат. Бих го водил, ако имам аргументирани опоненти. Сега само бих казал, че усещането за криза е важно, не реалната криза. А един автор може да живее с такова усещане при различни реални условия.

- Пример за подражание ли е българската литературна класика? Сещам се, че големите романи, пък и поезия, са минали през отрицание и обвинения в някакви "-изми" - "Иван Кондарев", "Тютюн", "На острова на блажените" и много други. Днес като че ли, колкото по-голям е скандалът, уж толкова е по-стойностно произведението.

- Ако имате предвид класиката да е мерило за новите творци, да. Но не и модел за подражание. Езикът се е променил, декорът - също. Променили са се и въпросите, вълнуващи обществото. Обвиненията в епигонство са чести и преди, и сега. Скандалът е реклама и в началото на XX век, и в началото на XXI век. Социологически погледнато, нещата не са се променили кой знае колко. А ако сравним вайканията на д-р Кръстев с тези на сегашните критици - че те сякаш са си плюли в устата...