Събота е пазарен ден в Дебър и градът жужи като кошер - най-първо се набиват в очи пъстрите "димии" (шалвари) и шамии на жените от торбешките села, дошли заранта с маршрутки от района на Долна Жупа и от долината на река Радика. Мъжете от торбешките села не носят отличителни носии, мнозина се представят за албанци или турци, но ухото веднага ги разпознава по езика. На пазар дохождат и торбеши от селата на Голо Бърдо, Албания. Торбешите в Македония (те са българоговорящи мюсюлмани, б.ред.) се наричат помежду си нашенци и говорят на диалект, който наричат нашенски. Днес православните македонци са като капка в мюсюлманското море в Дебърско. Християнското население трайно се изселва от столетия. На пазара се натъквам на Георги Глигоров - единствения постоянен жител на Лазарополе. То е известното село на планинската област Миячия - през лятото 282 къщи са пълни с гости и туристи, през зимата е безлюдно. Народната памет свързва Лазарополе с героя Гюрчин Кокале, който през 1843 г. отвежда в Бигорския манастир над 300 ислямизирани фамилии от Галичник, които се връщат към православието.

Гьоко има къща за гости и ресторант в селото и слиза всяка събота на пазар в Дебър. "Само българин може да остане и през зимата на Лазарополе", шегува се Гьоко. После обяснява, че е истински българин, роден е в България и има български паспорт. Родителите му отишли на работа в Шуменско. През 1943 г. се родил Гьоко, след края на Втората световна война се върнали в Македония. Според него в Дебър съотношението между албанци и македонци било 20 на 80%, но македонците се изселили и сега е точно обратното. Албанците в Дебър също намаляват, много от тях емигрират в Америка.

Днес в град Дебър има шест църкви, но са отворени само три по време на богослужения и празници. Останали са около 500 православни, преди са били 20-30 хил. по данни на отец Благой, който от 6 години живее тук и е единственият свещеник в Дебър и околните села. Разговарям с него в черквата "Св. Петка Великомъченица", построена през ХV век от миячките майстори. По време на Османската империя бегът на Дебър разрушил църквата и наредил да се зида джамия. Денем майсторите зидали, нощем граденото падало, бегът получил видения на Св. Петка. През ХVIII век църквата била възстановена от същите материали и цигли, а през ХIХ век бил построен нов дял, в началото на ХХ век храмът е осветен от сръбски владика.

Според Селим Мерсимовски, учител, краевед от село Брощица (преобладаващо торбешко село в област Жупа, Дебърско), албанците староседелци от Дебър съжителстват нормално. Проблемите са се появили с албанците заселници от Косово, започнали грабежи и кражби. В Дебър постепенно се заселват торбешите от близките села, те се задържат повече, защото имат големи фамилии - гледат добитък, могат да оцелеят икономически. Слабо говорят турски, едва разбират албански, слизат в град Дебър от околните планински села в събота на пазар.

Женският манастир "Св. Георги Победоносец" е в село Райчица, само на 4 км от Дебър, кацнало на бърдо, от което се открива панорама на Дебърското езеро. Селото е обезлюдено и на доизживяване. Сред суровите планини на Дебърско и морето от мюсюлмани в околните села - албанци, торбеши и турци, десетте сестри живеят по каноните на типика (устава) на Света Гора. С тях изцяло по манастирските правила живеят 4 момичета от различни градове на Македония, които се лекуват от зависимостта от дрога. Монахините са поразително млади - най-голямата е на 30 години. Като гост на манастира и аз трябваше да живея според правилата на метоха - на молитвите да съм пребрадена и с дълга пола, да се моля заедно със сестрите.

Всички ставаме в 5.30 сутринта, молитвата започва от 6 часа след трето клепало и трае поне два часа. Литургиите продължават над 3 часа. Следва трапеза в 10 часа, след което всеки получава задачи за деня от най-старшата по възраст сестра. В 4 следобед има молитва, в 5 часа - вечеря, в 7 часа е последната молитва, а в 9 часа всички трябва да бъдат в килиите. Храненето е на две големи маси в трапезария, която прилича на храм и с прочитане на поучителни слова. Нужна е благословия почти за всяка дейност, дори и за използването на безжичен интернет.

До днес крепост на християнството в Дебърско е манастирът "Св. Йован Бигорски" (бигор е вид камък). Той е бил български православен манастир, основан 1020 година в долината на река Радика, прочут е с дървения си иконостас на Петър Филипов - Гарката, иконостасът е рисуван от зографите Михаил и Димитър.

Игуменът на Бигорския манастир отец Партений "има сърце за цяла Македония", ми казаха по пътя от Скопие за Дебър. Отец Партений е въвел във вярата много хора в Македония. Бигорският манастир и женският метох в село Райчица са центрове за религиозните поклонници. В известния манастир "Св. Наум" край Охрид например има само един монах, няма монашеско братство.

"Възобновяването на монашеството е Божия промисъл", смята сестра Атанасия. По време на комунизма не е имало сестринство и братство, то се възобновява с идването на отец Партений, който е бил изкушеник в Света Гора заедно с дядо Наум. Именно те носят светогорския дух в Македония.

Православните са мигрирали отдавна от Райчица и в селото днес са останали само няколко православни фамилии до манастира. Някога едно от големите православни селища в Дебърско, селото е имало още 3 черкви - "Св. Варвара", "Св. Димитрий", "Св. Атанасий". Само "Св. Варвара" е сравнително запазена, другите две се разпадат.

Почти във всички торбешки села около Дебър и Струга има "каурска" махала, където живеят или са живели християни, има останки от църкви. В село Долно Косоврасти изследователят Ниязи Лиманоски описва как един ходжа до смъртта си през 1915 г. носел кандило с тамян на гробищата. Днес в "каурската" махала на селото на едно бърдо има занемарена каменна черква. Никой от хората в селото не знаеше името на църквата, нито от кога датира. Според отец Благой от Дебър черквата се казва "Св. Никола". Последните православни са се изселили от Долно Косоврасти през 60-те - 70-те години предимно в Скопие. "Каурка, каурка!", викат децата на единствената християнка в селото - учителката Любица, която живее в долната част на селото и работи в пункт за изкупуване на билки. Иронията е, че Любица не е ходила на бърдото да види черквата. Като сподвижник на движението "Свидетели на Йехова" Любица не признава авторитета на църковната институция. Застанала край водите на река Радика, последната християнка в Косоврасти също не се кланя на иконите и чака идването на Божието царство.