Няколко забележителни събития се случиха покрай Деня на независимостта. Президентът Първанов и премиерът Бойко Борисов се скараха люто, после тихо се помириха. Напълно според установената процедура за "важно и маловажно" тези случки бяха бързо забравени от медиите за сметка на патетиката, струяща от протокола. Както винаги, разбрахме, че сме горди, независими, непокорни и будни, но не как и защо президент и премиер се сдърпаха.

Съвпадението по време и място на празника с презареждането на енергийната мозайка и крамолите по държавните върхове е историческа ирония, но не е ирония усещането, че демокрацията ни функционира така, както и енергетиката - с много черни дупки и скрап, предназначен за далавера. Ако президент и премиер се скарат в някоя истински действаща парламентарна република, нищо няма да остане скрито-покрито.



Ще бъдат видими поне мотивите за кавгата



В нашия случай нищо не е ясно. Знае се само, че двамата нещо делят, но какво - въпросното нещо е скрито в задкулисието. Публиката лениво нехае и пълнее от празнословната глазура на дежурните им формални и неформални говорители.

Първите искри прехвърчаха покрай охридската трагедия, когато Борисов обвини Първанов, че напразно е бил път до Македония. Всичко тогава изглеждаше искрено и лично. Но не съвсем, тъй като по същото време вече е бил насрочен консултативният съвет към президента, в който на премиера бе отредена ролята на послушник. Последва директна и очевидно добре планирана атака от Първанов срещу "незрялата енергийна политика" на кабинета, а после и за "мерките срещу кризата". Накрая дойде и самият консултативен съвет, на което Бойко(во)то опозиционно войнство не можа да извоюва и дума срещу кражбите на тройната коалиция в заключителния документ. Ръкостискането между премиер и президент щеше да е наистина добра новина за диалогичност между институциите, ако до вчера първият не винеше втория, че е закрилник на кражбите. И ако тези кражби наистина не бяха факт. Но консенсусът при Първанов повели, че далаверите с европари ще се борят чрез закони вместо с присъди. Което означава, че Първанов се оказа победител в спора.

Президентските "мерки срещу кризата" предизвикаха усмивки, но пък много по-забавни се оказаха



съветниците, предназначени да изгорят



в случай на късо съединение. Преди години, когато смяташе да прави партия, Първанов постъпи по същия начин - включи във веригата доста предпазни бушони (като археолога Николай Овчаров, например), които трябваше да тестват почвата за непопулярното начинание. След като идеята срещна подигравки, Първанов се разграничи. По същия начин и сега опита да създаде впечатление, че няма нищо общо с доклада на съветниците си. Но шумът около някои от най-абсурдните идеи бе толкова голям, че контрата остана у президента.

По-важният въпрос обаче е защо бе нужна на Първанов тази демонстрация на сила. Защо трябваше шумно да дуе мускули срещу генерала? И руските проекти, и "борбата" срещу евродалаверите можеха да се уредят тихо и мирно, като предвидливо бъде съхранен генералският имидж на несъглашенец с досегашното статукво. Но Първанов пожела публично да надвие Борисов и цялата работа трябваше да бъде съпроводена с много шум.

Очевидно усилията



не бяха положени в преследване на значим обществен интерес.



Ако бе така, то Първанов много по-рано трябваше да тръгне срещу евродалаверите или плоския данък. Очевидно схватката няма и дългосрочни користни цели, тъй като президентът не може да разчита на трети мандат, а и дори да се надява на дълголетна путинска кариера, от конфликти с Борисов губи. Все пак ГЕРБ спечели гръмовно изборите и логиката предполагаше Първанов да действа на тихия фронт.

Не са малко случаите, в които държавните мъже се водят от необмислени лични мотиви, глупост, свръхамбиция, а непоследователността им обезсмисля всякакъв опит за очертаване на политическа тенденция. Някои от горните фактори със сигурност са повлияли и върху Първанов, но все пак внезапната му инициативност съвпадна и с външни за личното му его фактори. На първо време това бяха енергийните преговори. Явно президентът държи да бъде припознаван като ключов фактор по енергийните въпроси не само в Кремъл, но и в Брюксел. И излезе със стройна концепция по казуса. Всъщност напук на предизборните заявки, за руските проекти Борисов нямаше къде да мърда, защото предшествениците му са подписали договори, които трябва или да се спазват, или да се плащат тройно. И Първанов не пропусна да му поведе юздите натам, накъдето и без това щеше да тръгне.

Президентът реанимира и старото си предложение България да получи еврокомисар по енергетиката. Което е химера, но съответства на амбицията му да бъде "енергиен преразпределител" по света и у нас. Но в глъчката, гарнирана с данъци, еврофондове и "малоумия", Борисов също получи своето - удобството да представи продължаването на трите енергийни проекта като издействане на някакъв вид условия ("одит, преговори и допълнителни гаранции"). Прилича на пиеса, в която всеки разбира, че най-важни са децибелите - Борисов се мръщи на Русия, Първанов - на Борисов, даже и Дянков се мръщи по разни причини.

Навремето президентът плашеше съпартийците си, че ще заиграе в отбора на Борисов. Дали и как играят не е ясно, но е видимо, че по отношение на другите играчи на български терен



имат някои тактически различия



Успоредно с консултативния съвет МВР обвини в далавера със скрап президентския спонсор Людмил Стойков. Очевидно играта е такава, че топката танцува по нервите на доста хора. Е, как няма Първанов да сбере всички власти точно по въпроса за еврофондовете? Как няма да привика и магистратите там? Просто мачът на нерви навлиза в неизбежното поле на публичността. Една малка, елитарна и завъртяна като обръч публика се интересува от резултата от мача (секретния консултативен съвет и още други тайнички съвети), а за широката публика са напразните, но ефектни волета, като плоския данък. Налогът бе и за консумация в БСП, където очевидно се търси нов бащица, а Първанов се изкушава да го посочи.

Мнозина наблюдатели, повлияни от първия мандат на Първанов, предричат, че президентът ще бъде най-голямата опозиция на изпълнителната власт. Би било жалко, тъй като това е третото правителство при настоящия държавен глава.



Вече знаем какви са му и користните, и безкористните мотиви



Президентът очевидно се надяваше на по-широка коалиция, по-зависим от него премиер, за да надхвърля отново тесните си правомощия. Борисов с всичките си кривици явно не се вписва напълно в този шаблон. Първанов просто пожела да покаже пред света, а и у нас, че все още той командва парада и няма намерение да спира с командите. Ако Борисов слуша, нищо чудно от двете страни на "Дондуков" отново да се възцари братска дружба. Както бе последните 4 години, а и много пъти между президентството и "Московска".

Борбата между Борисов и Първанов е кой да е неформалният лидер в държавата. И двамата обичат да са такива. Но обществото няма нужда от популистко управление и още по-популистка алтернатива. Има нужда от истински лидер, служещ повече на обществените, отколкото на личните си интереси. Дори с риск да обере някои негативи. Засега в тази битка финалът е отворен.