В края на септември Българската народна банка отвори своите архиви за всеки гражданин. Безценните документи, открехващи тайните от миналото на институцията от създаването й през 1879 г. до 1990 г., са събрани в 5 тома. Един от съставителите им е Румен Аврамов. Той е икономист и стопански историк. Бил е член на управителния съвет на БНБ между 1997 г. и 2002 г., а от 1994 г. до днес работи в Центъра за либерални стратегии.



- Г-н Аврамов, кое провокира БНБ да отвори архивите си?

- Решението за отваряне на архивите от комунистическия период бе взето от Управителния съвет на БНБ през лятото на 1999 г., а реализацията му изискваше няколко години. С управителя Светослав Гаврийски и с колегите от съвета нямахме никакъв проблем да вземем това решение. Изхождахме от разбирането, че тази крачка е задължителна за всички институции, че те трябва да покажат на обществото начина, по който е била управлявана българската икономика от 1944 г. до началото на 90-те години и липсата на ясна визия преди промените какво точно трябвало да се прави. В момента БНБ е най-пълно и подробно представена институция в България. За съжаление, много други, между които и такива важни стопански ведомства като Министерството на финансите не са разсекретили своите архиви от този период и не са направили публично достояние важните от тях. А решенията за управлението на икономиката през прехода, включително нашите, някой ден ще бъдат отварят други. Дано имат нашето търпение и любопитство.

- Ще разсеят ли някои заблуди в обществото изнесените документи? Впрочем, разкриват ли се нови факти, които досега не бяха известни?

- Мисля, че ще се разсеят доста заблуди. Тези документи по рядко прегледен начин показват къде, как и защо държавата е взела едно или друго решение. Защо обществото е плащало за стъпки, диктувани от догми и най-вече от липсата на здрав разум.

Документите не преобръщат общата представа за комунистическата икономика, за нейната нерационалност, неефективност, абсурдност. Но ценното е, че архивите добавят знание, позволяват един много по-тънък и нюансиран поглед върху промените в рамките на режима, ролята на отделните действащи лица, непознати досега институционални конфликти... Проявяват се различия в позиции и гледни точки, които не проличават когато гледате на едро. Например особено добре се открояват по-деидеологизирания поглед на БНБ към икономиката в сравнение този на другите стопански ведомства, очертават се различните периоди, през които е минала комунистическата икономика, напреженията между БНБ и министерствата на финансите или (когато то бе закрито) на икономиката и планирането. Всичко това са неща, които досега не се знаеха в детайли.

- Не е ли имало нищо рационално в управлението на икономиката през социалистическия период?

- Абсурдни са принципите, върху които почива плановата икономика. Представата, че може да се контролират и управляват всички стопански единици, че икономиката е в състояние да отговаря на очакванията и желанията на всяка директиви на властта, е дълбоко погрешна. Банковата система на сталинския комунизъм е системата на т. нар. монобанка, която се занимава с всичко - емисията на пари, кредитирането на предприятията, спестяванията на гражданите, платежите с външния свят. С годините тази система премина през различни реформи, но никога не промени същността си. Бяха добавяни различни банки като например ДСК, "Външнотърговска банка", или "Минералбанк", която се превръща в основен източник на лоши кредити, отпускани в името на "модернизирането" на социалистическата икономика. Към самия край на режима - 1987 г., беше проведена и банкова реформа, създала т. нар. "отраслови" банки, които обаче нямат нищо общо с това, което днес представляват търговските банки. Тъкмо те изиграха ролята на фермент, който окончателно разложи системата и в същото време захрани новата. Тези институции се превърнаха в школа за порочно банкиране, чиито уроци бяха усърдно прилагани и след края на режима. От тези банки тръгна голяма част от финансовите псевдоелити на прехода.

- Кои са имената на тези псевдоелити, за които говорите?

- В представените архиви ще видите шефовете на много от фалиралите през 1996 г. и преди това банки. Ще разберете и за начините, по които размиването и преразпределението на собствеността започва още през 1990 г. Факт е обаче, че около прекрояването на системата се разгарят лобистки апетити. В сборника са представени протоколните решения на БНБ за одобряване учредяването на Първа частна банка и на така и непоявилата се банка на близкия до режима британски борсов спекулант и аферист Робърт Максуел. Всеки, който ги погледне, ще види, че това са решения, взети на крак от един и същ тесен кръг хора в управителния съвет, при това броени дни преди изборите в България на 10 юни 1990 г.

- От думите ви излиза, че истинските промени в икономическо отношение започват не през 1990 г., а доста по-късно.

- Това е заключение, което се налага от съдържанието на архивите. Инерцията от стария начин на управление на икономиката и от половинчатите решения даваше до голяма степен възможност да бъде продължено поведението отпреди 1989 г. Отсъствието на приватизация до 1997 г. не позволяваше да започне изграждането на една реална пазарна икономика.

- Вярно ли е, че в сборниците са публикувани куп документи, които разказват историята на социалистическите предприятия?

- Да, така е. Причината е, че централната банка, особено през по-ранните години на режима, се е занимавала с плановете на всички предприятия в страната. Стига се до ситуации, в които управителният съвет на БНБ обсъжда производството на предмети за потребление до невъобразими подробности.

- А какво пише за "Кремиковци" и "Авиокомпания Балкан"?

- Много документи показват как тези предприятия са помпани с ресурс и спешни преференциални кредити, независимо от икономическите им резултати. Те продължават да получават пари, независимо че не обслужват старите си задължения. Плановата икономика поддържа без да мисли за цената всичко, което по едни или други съображения приема за важно. Ако погледнете баласта от дългове, с които "Кремиковци" и "Авиокомпания Балкан" влизат в "новите времена" след 1990 г., ще ви стане ясно, че на фона на тяхната нетна стойност (активите минус пасивите им) приватизацията им за 1 лев е напълно справедлива, дори висока.

- Колко пъти България е била на ръба на фалита през комунизма?

- България преживява 3 големи дългови кризи. Първата е в началото на 60-те години, втората в края на 70-те години, а последната е терминалната, с която потъна режимът и в резултат на която бе обявен мораториумът през март 1990 г. Историята на тези кризи е подробно документирана в сборника. Те са много различни по своя характер. В началото на 60-те години става дума за криза към съветските банки в Париж и Лондон. Временното уреждане на дълга към тях става до голяма степен политически, по-точно чрез покъртително унизителни молби на българските власти. Окончателното решение се оказва залагането и последващото продаване на българския златен резерв през 1962 - 1964 г. Още през 1959 г. златото от резерва е пренесено в Москва с аргумента, че хранилището на БНБ не би могло да издържи ядрен удар. Контекстът е параноята от Студената война, но всъщност СССР слага ръка върху основен ресурс на България. По-късно именно голяма част от този златен резерв е продадена за да бъдат удовлетворени съветските банки-кредиторки.

Към 1984 г. страната има относително малък и обслужваем външен дълг. Криза започва през 1985 г., когато България започва лавинообразно да трупа заеми, а след 1987 г. вече е ясно, че страната влиза в капана на необслужваемия дълг и че рано или късно ще обяви неплатежоспособност. Тази прогноза е правена от БНБ още в края на 1986 г. и повтаряна неколкократно след това. Въпреки сигналите обаче единственото, което прави политическото ръководство, е да се опитва да разсрочва дълга и да го рефинансира с нови заеми. Така се влиза в спиралата на краткосрочните дългове, която неминуемо води всяка икономика към колапс.