Две са забележителните явления тая седмица: в. "Галерия" като конкурент на в. "Уикенд" и президентът Желев в Берлин с твърдението, че само в Полша и у нас имало самоорганизирано дисидентско движение. Пред тях бледнеят и Бойко Борисов в Париж, и Силвио Берлускони в София, че и Георги Първанов в класацията на секси политиците. Тъй като нещата с вестника са ясни при бегло прелистване, по-интересен е оплетеният въпрос с дисидентство. Той ще се разчепква при юбилейната годишнина от пленума на ЦК на БКП от 10 ноември 1989 г., поради което са нужни няколко разхвърляни уточнения откъм нашия опит в тюрлюгювеча на прехода и прясното, но вече вкиснато членство в ЕС.

Най-напред дисидентството не е инакомислие, както наивно се обяснява и още по-наивно се твърди, че може да се организира. Мисленето е занимание самотно и не подлежи на организационен контрол, макар да се контролира медикаментозно, медийно и пр. По-точно е да се каже, че дисидентството е само инакоречие, както бързо се разбира, след като някои от т. нар. дисиденти влязат във властта или се увъртят в прислугата й. Поведението им не се различава от онова, срещу което те по принцип героично се борят, когато искат всички да мислят правилно като тях. Героизмът е толкова по-екзалтиран, колкото по-близка е победата като вход към властта. Така е било винаги, така бе и у нас.



Дисидентите се разроиха,



след като стана сигурно, че комунизмът си отива по причини, посочени най-ясно от Маркс - именно икономическите. Затова късните дисиденти приличат на следдеветосептемврийските активни борци, за които пък вървят думите на Ботев от по-далечни времена: "Че как удържахте тоя народ да не скочи досега на врата на тирана".

С тях той се обърнал към един от т. нар. "апостоли", когато видял, че никой не посреща четата, камо ли да вдига въстание. Понеже това ги уязвява някак подсъзнателно, днес най-храбрите дисиденти наричат Ботев "терорист", а Маркс - "убиец". Разбира се, в условия, когато безнаказано може да се тиражира всяка простотия под маската на гражданска смелост.

Тази позволена смелост подсилва илюзията както за чиста съвест, така и за публична известност. Това бе добре оттренирано още през "тоталитаризма", когато дисидентството като инакоречие цъфтеше.

То се практикуваше най-вече от словоохотливи разказвачи на смешките, които Тодор Живков обичаше да слуша и пуска сред подбрана публика: писатели, артисти, журналисти, певци, учени и спортисти. До днес те веселят масите предимно с приказки. Далеч назад в общественото и партийното самосъзнание бяха останали сериозните опити за съпротива срещу режима.

Но дори и тези, които понякога се напомняха с горяните, Горуня, ген. Анев или групата на Кофарджиев, съвсем не засягаха устоите на социализма и привичния за обществото колективизъм, почиващ на единомислие. Те се насочваха най-вече срещу неправилните, погрешни и в последна сметка личностно-субективни избори на кадри. Внесено с перестроечния съветски печат, дисидентството стана източник на увереност, че "кроме такой партии, есть много таких людей", които могат да я променят, а с нея - и обществото, когато заговорят едно и също. Прочее утре ще има



един конгрес, на който пак тъй храбро ще се дисидентсва



И пак ще се търси правилният вожд, без да се мисли за друго. Дотолкова БСП си остава развъдник на дисиденти, какъвто бе и БКП.

Представата обаче за истинските хора ще е непълна, ако не се обвърже с тая за истинския човек. Тя има призрачното си място пред някогашния царски дворец в центъра на София, който - чудно защо? - така и не бе реституиран на Симеон Сакскобургготски. Тук винаги трябва да се припомня, че в Европа нашата столица бе втората, в която вечният живот на най-правилната идея се онагледяваше с мумията на човешкото й въплъщение. И ако вечността в Москва надхвърли към 1989 г. своята 65-годишнина, софийската бе по-млада - от смъртта на Димитров бяха минали едва 40 години. Да бяха поне 45, току-виж стигнали за националния гений да извади от чекмеджетата нещо сравнимо поне с "Един ден на Иван Денисович". То бе заместено със "Задочни репортажи от България". Както и по турско, дисидентството се оказа въздействащо като вносна стока.

Естествено, под надзора на службите за сигурност, които обгрижваха част от дисидентите с някой и друг хонорар. Това се знаеше още преди да заработи комисията по досиетата, но бе извинимо, тъй като особената обществена оптика откриваше хладния ум и чистите ръце най-вече сред кадрите на ДС.



Тая пионерска митология не бе чужда и на дисидентите



Някои от тях дотам се предлагаха на "органите", че те трябваше кампанийно да отблъскват доносите, идващи от съвестни пазители на строя и общочовешкия морал. Това създаваше чувството за вредителство спрямо идеалите на човечеството и затова най-смелите адресираха доносите си направо до Живков. Когато се разбра, че и той е против социализма, доносите тръгнаха към Горбачов. Така късният социализъм, основан на тайна гласност и разрушаващо преустройство, доукрепи нагласата за пряко отношение към всевластно лице, от чиято намеса зависи решаването на какъвто и да е проблем - от откраднатите комшийски тараби през възможността за ефективна подготовка на световна революция до изход от икономическа криза. Та не се чудете, че Бойко Борисов и т.н.

Иначе какво е дисидентство, ще стане най-ясно с примера от идната седмица. В Прищина на откриването на собствения си паметник щял да ходи самият Клинтън. Живков, ако гледа някъде от небесните селения, с право ще пусне прословутия си смях, който така дразнеше и дразни нашите официални дисиденти. Милите, те ще гледат на случката в Косово с разбиране и няма да се възмущават чак толкова. Къде по-възмутително е поведението на Вацлав Клаус, който ще се тутка да подписва Лисабонския договор.

Тук всеки истински дисидент ще пророни сълза за Варшавския договор, който улесняваше и трудните политически решения, и проявата на вечно будната съвест с танкове в центъра на Прага.