-----

Валери Стефанов е професор по история на българската литература в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Автор е на трудове с литературно-исторически изследвания, както и на романа "Изгубените магарета". Член е на редакционни колегии на редица академични сборници и издания.

----

- Има ли криза на хуманитарното образование в България? Ако да, тя част от някаква цялостна криза на образованието ли е?

- Българското образование е нещо, с което по инерция се хвалим. Но вече не е време за хвалба. Да, според мен има задълбочаваща се криза в хуманитарното образование. Като казвам това, трябва да посоча факти. Категорични факти са негативните резултати от поредица изследвания, доказващи все по-бързо нарастващия процент неграмотни и слабограмотни ученици. Не говоря само за езикова култура, за правописни умения, говоря за ниско ниво на цялостната хуманитарна култура. Говоря за тревожещата ценностна дезориентация на младите български поколения. Факти са и личните ми наблюдения върху хората, идващи да се обучават в университета. Те ми показват все по-ясно как българското училище не си е свършило работата. Как през широко разтворените му двери и купчината "сериозни" държавни изпити минава огромен поток от хора, накичени с дипломи, но с изключително ниски нива на компетентност. Матурата по български език и литература е пример за това как училището лъже обществото. Не можеш да държиш едни хора дванадесет години в училище и накрая да ги изпитваш по такъв елементарен начин. Това е поведението на щрауса - ние знаем, че сте неграмотни, но въпреки това ще ви дадем дипломи! И всички са доволни - децата, бойките родители, чиновниците с отчетите, конформистичната "общественост".

Резултатите са направо апокалиптични, а обществото продължава да бъде сляпо. Затова подчертавам - да, има драматична криза в българската образователна система. Тя трябва да бъде ясно диагностицирана и радикално лекувана.

- А възможно ли е?

- В корените на тази криза освен неспособността на българското общество да изгради ценностни хоризонти за младото поколение е и институционалната немощ на българската държава.

- Каква тогава трябва да е държавната стратегия в такива важни области като образованието и културата? По-голям процент от бюджета? Повече и по-строги закони?

- Неведнъж сме виждали ползата от "държавните стратегии", от "програмните документи", от предизборните изхвърляния. Няма политическа партия, която да не е обявила образованието за приоритет. Последиците от всички "приоритети" са налице. Държавните стратегии непрекъснато деградират до дебат за баничките, калориите, сложните учебници, частните уроци, камерите...

Крайно време е да се смени упованието в "държавната стратегия" с нещо по-ясно - с реална обществена грижа и с прагматична политика. Политика, ориентирана към съдържателните аспекти, а не към периферните неща и спекулативните теми. Българското общество трябва ясно да разбере, че децата му са обречени на духовна безпризорност в днешното българско училище. Авторитетът на учителите е разграден, на училищната институция като цяло - също.

Въпросът за качеството на образованието опира не само до количеството на парите, а до начина, по който те се харчат. Българското образование е като къртичина, в която изтичат немалко безсмислено ориентирани средства.

- А какво може да спре тази тенденция? Трябва ли да се пишат наново учебниците, да бъдат по-достъпни, "олекотени"?

- Не е лошо учебните програми и самите учебници да бъдат периодично обновявани. Фактите не се променят, но спецификата на знанието се променя, подходите се развиват, методиките се обновяват. Това важи и за точните, и за хуманитарните науки. Добрият учебник трябва да бъде адекватен на интелектуалните възможности, на цялостния познавателен хоризонт на младия човек. Той трябва да бъде "жив", интересен, не просто достъпен, но и добре написан.

Новите учебници трябва да се създават в реална конкурентна среда, а не по развращаващия модел на трите "избрани" от учителите учебника. Учителите нищо не избират, избират от тяхно име финансово мощните издатели. Това е една друга голяма популистка лъжа, с която е приспано обществото.

И на трето място - редом с работата по учебниците следва да върви и преквалификацията на учителите. Тук има купища силни думи и декларирани добри намерения, но почти няма смислени дела.

- Литературоцентрично ли е образованието ни? Някои са на мнение, че се учи много литература. Какво ни дава тя, та и обръщаме толкоз внимание?

- На глупака и мързеливеца всяка книга му е в повече. Хората вече се гордеят, че не четат книги. Което отново говори за доминиращата ценностна система.

Литературата се учи в училище не защото някой трябва да рецитира Канона, училището не е църква. Литературата се учи, защото е уникален преносител на опит. Защото е значим ценностен ориентир. Хората четат книги, за да разбират по-добре света, а и самите себе си. Като се отучим да четем, да общуваме с духовните послания на човечеството, ще се върнем там, откъдето сме тръгнали - към стадото, водено от нагоните и доминирано от инстинктите.

- Утре е Денят на народните будители. Това празник на паметта ли е, или има нужда и днес да "будим" някого? Кого? Защо?

- Този празник често е подценяван. Не знам защо! Той не ни казва, че ние, българите, сме исторически заспал народ и затова е трябвало да се "будим". Празникът ни припомня, че народите се нуждаят от каузи, от духовни водачи. Народните будители са върнали паметта на хората и са направили от населението народ. Създали са онова, което на един вече позабравен език се нарича "свяст". Именно от усърдието и волята на събудения български народ се е родила българската нация и се е създала новата българска държава.

Днес българското общество е ослепяло за много неща от духовен порядък. То се е оставило да го развеждат покорно по информационните пазари и да го упояват с все по-силни зрелища. Народът трябва да бъде събуден от всекидневния информационен стрес и унес. Да се отмести поне крачка встрани от водопада на пошлостта и на простотиите, който рано или късно ще го удави.

- Българският език заплашен ли е, или излишно вдигаме патърдия по този повод? Периодично се заговорва и за закон за езика. Смятате ли такъв закон необходим?

- За да избягаме от баналностите, традиционно развивани по темата, трябва да разберем нещо много просто - националният език пренася опита на общността, очертава нейните ценностни координати. Бедната мисъл, бедното общуване и бедният език са в пряка зависимост. В днешния български език се оглежда днешният български свят. Там се отразява всичко - концептуалната немощ, примитивната агресия, емоционалният упадък, цинизмът на съзнанията... Заслушайте се само в речта на политиците и ще видите колко малко мисъл има в нея и колко много агресия компенсира тази липса. Не зная доколко законът ще помогне, но зная, че днешна България все по-настоятелно се нуждае от своя Паисий.

- Двайсет години след началото на смяната на предишната система променихме ли се достатъчно ние? Трябваше ли? Какви станахме?

- Системата е сменена, но ние отново сме в система, нека да е ясно това. Големият брат ни е хванал за ръка и няма никакво намерение да ни пуска. Въпреки всички илюзии на демокрацията.

Системата е всичко, което ни задава параметрите на света, очертава кръга на емоциите ни, управлява мислите ни. Системата е собствената ни немощ и несвобода. Хората упорито отказват да се учат да мислят, да решават самостоятелно. А системата копнее по интелектуално безпомощни, инфантилни същества и си ги създава усърдно.

Системата е и това - да повярваш, че единственият възможен свят е този, който те заобикаля. Все едно да ми кажат, че днешната олигархическа България е единственият възможен свят. Днешната държава България е най-мръсното жълто петно на синята карта на обединена Европа. Тривиалността на публичния живот и деградацията на публичната реч са доказателство за това.

Затова си имам своя, по-различна България. И в нея си живея.