Падна Стената, Тато, Желязната завеса, брутният вътрешен продукт, забраната да се притежава повече от кола, вила и апартамент, монополът върху търговията на едро. Падна задължението да се учи Ленин и историята на БКП, рухна цензурата и вече можеха свободно да се издават Солженицин, Маркиз дьо Сад, Оруел, Хитлер, Жельо Желев, Чук-чук и други такива...

Паднаха още много неща: член Първи от Конституцията, куп началници, изглеждащи вечни, петолъчката от Партийния дом, социалният статус на научните работници, няколко керемиди от къщата в обезлюденото село Водна, където ходя за риба, задължението на БНТ да излъчва съветска телевизия всеки петък... Падна раждаемостта.

Всъщност не ми се щеше да се включвам в многогласата гълчава около годишнината. Още повече че не съм кандидатствал и спечелил съответен проект, което да ми въодушеви усилието. Инсталации, пърформанси, носталгични и присмехулни издания, изложби, дискусии и тържествени срещи на бивши и настоящи ръководители - бол и без мене. Защо тогава?

Ще кажа. Но накрая. Нека първо ви спра вниманието върху един парадокс, свързан с употребата на изключително



смисловоемката дума "свобода"



Какво падна преди 20 години, по-горе вече опитах да нахвърлям; малко небрежно, но от сърце.

Какво получихме, при това внушавано настойчиво и категорично, от политическите фигури на победителите в Студената война, не може да бъде синтезирано с никаква друга дума, ако трябва да е само една, освен тази - "свобода".

Получихме свобода. Не точно на днешния ден, може би, но горе-долу с оставката на Тато почна тя. Тук е моментът да ви призная нещо; аз съм от хората, у които употребата на думата "свобода" винаги предизвиква опасения. Когато ми заговорят за свобода, особено политици, очаквам да поискат от населението да тръгне да се осакатява по бойни полета, мини и блата или пък да пожелаят от същото население някаква друга жертва - ниви, животни, банкови сметки... Най-малкото биха поискали безрезервното му доверие за известно време. Не знам как и кога прекрасната дума "свобода" се превърна в една от най-манипулативните мантри на света - но така е. Разбрах това още докато цели десетилетия всички учебници ми втълпяваха, че на 09.09.1944 г. в България е дошла свободата. И народът се е освободил от игото на фашизма, а работниците са се освободили от експлоатацията на капиталистите.

Аз виждах, че, от една страна, човек е свободен да си вари манджа в кастрончето за обяд, но не може току-така да се доближи до софрата на по-първите другари. Че е свободен да работи за два лева на ден като поливач на кукурузените ниви, но не може да си купи, примерно, мазда, дори да спестява 20 години. Че е свободен да критикува на събрание агресорите във Виетнам и Никарагуа, но не и агресорите в Чехословакия и Афганистан.

Ааа, казвах си аз, "жить в обществе и быть свободным от общества нельзя".* В угода на последвалото освобождение мога да присъвокупя към горния афоризъм по-нов, от по-правилен мислител: "Възглед всъщност твърде варварски, но верен".**

По революционному рязко се оказа, че това до, примерно, 10 ноември 1989-а, не е било свобода, а тоталитаризъм и диктатура. Истинската свобода е дошла насетне. Свободата да избираш между различни партии, да се сдружаваш с тез или онез съмишленици, да станеш крупен предприемач, просяк или звезда-травестит...



Да си господар на труда си



Господар на труда си?

Имайки едно наум по повод двусмисления термин "свобода", бях нащрек. Как така да си господар на труда си, ако си 50-годишна шивачка от Кричим? Или виден диалектолог на източните български говори? Или доктор от закритата болница в град, да речем, Кула?

Тоест, господар на нещо, което струва пет пари, а изведнъж - вследствие на не-знам-си какъв борсов крах 8000 километра оттук, не струва дори толкоз.

Е, имаш свободата да станеш емигрант, масажистка, профсъюзен лидер или крадец, опонира ми гласът на свободния разум. Винаги имаш избор - това е то свободата.

Така си идваме на думата. Все на същата - свобода. И при най-репресивния режим, и в най-зловещите условия имаш избор. Да сътрудничиш радостно, или да откажеш - героично или като Швейк, с гяволък. Имаш същия избор и при най-свободната свобода - да се превърнеш в зловещ мошеник, ведомствен кърлеж, корпоративен диктатор или всеяден плужек връз трупа на морала. Или не...

Видях лично подобни превращения със стотици и хиляди след Голямото падане - на Каквото там падна. Вие видяхте ли? На мен то ми е интересното, не магазините, свободата на пътуванията или бетонирането на Черноморието. Никъде освен в личността няма свобода. Възходът и падението й са вътрешно решение - както в управленското сърце на корпорацията, така и в затворническата килия. Както под петата на диктатора, така и воглаве на света в Овалния кабинет.

Мисля го това, щото съм сигурно деформиран професионално. Сега ще кажа, което не казах по-горе. Свободата (за мене) е да можеш да кажеш каквото смяташ за вярно и да не те уволнят, затворят или убият за това.

Ха, че ти говориш за Интернет, ще опонира някой.

Май така се оказа, ще кажа. Прекрасен пример както за свободния разгул на вонята, така и за свободния полет на духа. Ама нерде Берлинска стена, нерде Интернет, ще опонира друг.

Аа, все там, все там, ще отвърна аз. Иначе друго няма за тия 20 години, човеците сме си все същите.

------

*Мисъл на Ленин от "Партийната организация и партийната литература".

**Йосиф Бродски. "Писма до римския приятел".