Революцията през 1989 г., която събори комунистическите правителства в Източна Европа, се смята за една от най-приемливите на континента. Левицата я възхвалява като израз на властта на народа и победа на гражданското общество срещу държавата. Десницата я празнува като триумф на свободния пазар и свободния свят. Но комбинацията от световна икономическа криза и възход на политическия популизъм в Източна Европа отправя предизвикателство към утвърдените разбирания. Финансовата криза подложи на изпитание неолибералния капитализъм, а успехите на Китай разлюляха претенцията, че демокрацията е най-добрият път към растежа.



Геополитическите печалби от края на студената война



сега също изглеждат несигурни. През септември 2008 г. философът Джон Грей предсказа в "Обзървър", че "сегашното разместване на пластовете е нещо повече от финансова криза". Според него "ерата на американското глобално лидерство, започваща от Втората световна война, свърши..., което е промяна с дълготрайни последици като краха на Съветския съюз". А отслабването на глобалното влияние на ЕС се признава дори от Брюксел. Удари часът на ревизионистите.

Революциите винаги са чествани заради освобождаването на хората. Но друга интерпретация на събитията отпреди 20 години печели все повече привърженици: че през 1989 г. се освободиха елитите. Лесно е да се отхвърли това като теория на конспирациите, но не е лесно да се игнорират нейните политически привърженици. В Източна Европа се засилва популизмът - политическа доктрина, която представя интересите на "обикновените хора" срещу "елитите". Популисти взеха властта в Полша, Словакия и България. Но защо хората трябва да са гневни на своите управляващи елити, след като същите управляващи ги направиха по-свободни, по-богати и граждани на ЕС?

През 1978 г. Вацлав Хавел написа есе за обикновените граждани в източния блок под заглавие "Силата на безсилните". Той си послужи с образа на въображаем зарзаватчия преди и след 1989 г. Преди той поставил надпис на магазина си: "Пролетарии от всички страни, съединявайте се!", не защото се интересува от пролетариата и неговото единство, а като израз на лоялност към хората на власт и молба да бъде оставен на спокойствие от тях. След 1989 г. зарзаватчията, разбира се, можеше свободно да свали лозунга. Но как я кара през последните 20 години?

Може би зарзаватчията е успял да приватизира магазина. Може би е заменил надписа с "Най-добрите плодове в града". Но положението му може и да не се е подобрило. През 90-те години комунистическата държава майка бе заменена от посткомунистическа държава със затихващи функции. Той може и да успее да се измъкне от данъци, но е принуден да плаща на местни престъпници, които упражняват същинската власт.

Най-вероятно той не е успял да поеме контрол над магазина. Ако се намира на привлекателно място, най-вероятно е приватизиран от неговия началник. След това зарзаватчията може би е загубил работата си и следователно социалния статус и финансовата си сигурност.

Твърде вероятно синът на зарзаватчията е напуснал страната, за да работи в Западна Европа, а децата на дъщеря му са получили лошо образование в местното училище. Един от съседите му вероятно е забогатял и постоянно се оплаква от неефективността на държавата. Може би новопоявилите се супермаркети са отмъкнали клиентите му. Може би е изпаднал в объркване и разочарование.

Тази картина не е преувеличена. Изследване в България през 2003 г. установи, че само



15-20% от хората са спечелили от прехода



по отношение на доходи, социална мобилност и консумация. А само 5% от хората се определят като печеливши от прехода.

Така че не е трудно да си представим защо зарзаватчията мрази посткомунистическите управници и ги обвинява за проблемите си. (Но едва ли изпитва носталгия по комунизма). Парадоксално обаче политическият популизъм в Източна Европа се надигна, след като положението се подобри - когато в повечето страни отмина десетилетието на беззаконие и олигархичен капитализъм. Какво подклажда тогава недоволството?

През 2004 г. двама изтъкнати социолози с лява ориентация - Андрей Райчев и Кънчо Стойчев, публикуваха книгата "Какво се случи? Разказ за прехода в България 1989-2004 г." Книгата има ясно и безпристрастно послание. Политическата поляризация е приключила: няма десница и левица. Комунизмът е нашето общо минало (стига сме истеризирали за него), капитализмът е нашето общо бъдеще (стига сме се плашили от него). Безпредметно е да се говори за граждани или поданици. Новото общество е населено само от консуматори и неуспели консуматори. Преходът бе мръсен, болезнен и нечестен, но изпълни функцията си за превръщане на комунизма в пазарна демокрация и за подбор на нови елити, които да управляват. Тези елити са странна порода: имат мозъци на банкери, маниери на сервитьори и мечти на тийнейджъри. Те се справят ефективно не с държавното управление, а с мениджмънта и с развлечението - част от индустрията на услугите.

"Какво се случи?" предизвика сензация в заспалите български интелигентски среди. Райчев и Стойчев са също успешни бизнесмени - акционери в първото българско голф игрище, и затова причислени към новия български елит. Книгата бе възприета като манифест: еманципираните елити прокламират победа над останалата част от обществото и декларират своята независимост, без да се интересуват, че обществото, както изглежда, ги мрази. Повечето от критиците на книгата се съгласиха с твърдението, че меритократски групи от стария елит са главните печеливши от революцията. Но те не споделят хвалебственото виждане на авторите за прехода. Левицата бе вбесена от техния антиегалитаризъм, а десницата - от твърдението им, че революцията е довела до релегитимиране на комунистическите елити.

Независимо дали Райчев и Стойчев са прави, падането на Берлинската стена



разведе елитите в Източния блок с техните общества



При комунизма елитите можеха да бъдат всякакви, но не си позволяваха да тържествуват открито. Криеха се в специални магазини и в мерцедеси с тъмни стъкла.

Комунистическите елити бяха брутални, но и достъпни - те бяха длъжни да се смесват с обикновените хора. Това бе идеологически императив и условие за партийния контрол над обществото, но това бе и неизбежна реалност, налагана от недоимъка. Ключът за разбиране на комунистическото общество е мистериозното (и в същото време прозаично) явление, наричано от руснаците "блат", от поляците - "zalatwic sprawy", а от българите - "връзки": неофициалното уреждане, размяна на услуги, черната борса, партийните контакти, използвани от хората, за да вървят напред.

Днес зарзаватчията може и да печели повече, отколкото при комунизма, но е изгубил приятелите си с добрите връзки. Преди 20 години дори членовете на елита трябваше да се сприятеляват със зарзаватчията, ако искаха свежи плодове. В замяна трябваше да му ходатайстват при нужда. В извратения свят на дефицитната икономика зарзаватчията решаваше кой какво да получи. Той бе безвластен и овластен едновременно. Той "владееше" магазина без рисковете на същинското упражняване на собственост. Корупцията ерозираше и поддържаше комунизма чрез преразпределение не само на стоки, но и на власт.



Размяната на услуги неволно овластяваше слабия



Но докато зарзаватчията печелеше от корупцията при комунизма, той стана жертва на посткомунистическата корупция. Революцията го освободи от нуждата да украсява магазина си с идеологическа безсмислица. Спечели свободата да говори, да пътува, да гласува, да консумира. Но загуби ограничените си лостове за влияние върху елита. Силата на изборната бюлетина се оказа по-абстрактна от тази на връзкарството. Сега никой не е принуден да се умилква на зарзаватчията, за да има пресни плодове. А той не може да иска услуги от влиятелните си клиенти. Съвременният политик говори на избирателите чрез телевизията и ги слуша чрез избирателните урни. Засилването на социалното неравенство бе придружено от процес на социална сегрегация. Неотдавнашно изследване в България показа, че хората с ниски доходи нямат практически никакви контакти със заможните.

Много българи се отвратиха от "Какво се случи?" като себична книга, пълна с полуистини и оправдаваща статуквото. Но най-много ги шокира, че авторите бяха говорители на новата меритокрация: властта на компетентните и обучените. След като бяха управлявани половин век от посредствени партийни верноподаници, протагонистите на революциите от 1989 г. желаеха меритокрация. Това убеждение в много по-голяма степен от демокрацията бе общата основа, на която се срещнаха комунистическите реформатори и антикомунистическите дисиденти.

Краят на 90-те години се характеризираше с отваряне на посткомунистическите икономики и с край на голямата приватизация. В този момент меритократите започнаха да изместват олигарсите като гръбнак на управленските структури в Източна Европа. Примитивните вътрешни фактори бяха изместени постепенно от добре образовани пришълци. Днес в района приходите зависят повече от образователния статус, отколкото от други фактори. Владеенето на английски език и дипломата от западен университет са най-добрата предпоставка за личния успех. Меритократските елити - онези с образование и талант, са истинските печеливши от прехода.

Меритокрацията е естествената утопия на постполитическите общества. Тя предполага компетентно ръководство, защита на личния живот (без нужда от гражданско участие) и социална мобилност чрез образование. Меритокрацията зависи от добрата образователна система, от чувството за общност и отговорност между елитите, от разумните избиратели, които ценят качествата. Тези условия в Източна Европа не съществуват.

Както предсказа Майкъл Йънг във "Възхода на меритокрацията" (1958 г.), меритокрацията създава свят с ясно и оправдано разделение между печеливши и губещи. В резултат на това елитите, убедени в легитимността на своя успех, имат склонност да проявяват по-слабо съчувствие към бедните от предшествениците си. Или както казва либералният философ Джон Роулс, неравенството е по-приемливо от несправедливото неравенство.



При комунизма да си беден имаше морално оправдание



При меритокрацията да си губещ е психологически много по-опустошително: това означава личен провал.

Традиционните аристократични елити имаха чувство за дълг. Броят на загиналите в Първата световна война във Великобритания е много по-голям сред висшето общество. Новите елити не знаят какво е саможертва. Децата им не гинат във войни. Мобилността на меритократичните елити ги прави практически независими от натиска на държавата. Те не зависят от образователната система (децата им ходят в частни училища) или от националното здравеопазване (могат да си позволят по-добри болници). И така губят "емоционалното си гражданство" по израза на антрополога Ивайло Дичев - склонността да споделят чувствата на общността.

Краят на комунизма задвижи процеса, който освободи меритократските елити от страха, вината, идеологията, оковите на обществото, верността към нацията и дори от нуждата да управляват. Това е истинското завещание на 1989 г. и ключът към разбирането на възхода на популизма в Източна Европа. Популистите не предлагат истинска алтернатива, нито пък са егалитаристи. Тяхната привлекателност се опира на обещанието да ренационализират елитите, да възстановят ограниченията, премахнати през 1989 г. Тайната цел на популистите е да инжектират страх и несигурност в живота на елитите и дори да ги вкарат в затвора. Това е борба не за справедливост и равенство, а за сближаване. Популистите са като изоставена съпруга, която не може да приеме новата свобода и безразличието на съпруга си и би направила всичко, за да напомни на партньора си, че още са женени.

Въоръжена с боеприпаси от световната финансова криза, кампанията на популистите за ренационализация на елитите ще продължи. Остава да се види колко успешна ще е тяхната контрареволюция срещу наследството на 1989 г.



---------------

Статията е публикувана и в британското списание "Проспект".