Тъкмо бяхме започнали да забравяме ленинизма и Европейският съвет в Брюксел ни го напомни: изграждането на Европа върви по формулата "Крачка напред - две назад". Ленин я използва през 1904 г., докато е в Женева, за да илюстрира кризата в своята партия. Европейският съвет я приложи завчера при избора на първите общоевропейски лидери съгласно Договора от Лисабон, за да избегне нова криза след мъчително протеклата институционална реформа.



Европа сякаш се уплаши



от собствената си амбициозна идея за изграждане на общ дом и куражът й стигна до назначаването на негов иконом, от когото се изисква просто да се държи прилично и дискретно. Имате ли чувството като европейски граждани, че сте се сдобили с европейски президент в лицето на Херман ван Ромпой - и особено че сте участвали в неговия избор? Ромпой кой? - биха запитали основателно повечето българи. Същия въпрос си задават и останалите европейци.

Нищо лошо не може да се каже за самия белгийски премиер, който бе харесан от колегите си в ЕС за новия пост. За една година той успя да внесе спокойствие в своята държава, която драматично се бе изправила пред проблема за разединение. Най-вероятно белгийците ще съжаляват, че го губят. Той поведе страната си към конституционна реформа по начин, който не дразнеше нито фламандците (холандски говорящите), нито валонците (франкофоните). Натрупаните негативни чувства между двете общности бяха смекчени до такава степен, че либералният валонски депутат Дени Дюкарн го определи преди седмица във в. "Либр Белжик" като "фламандец с човешко лице".

Това е



важно за България,



защото в Европа холандците са най-големите скептици спрямо нейното членство в ЕС. Никой друг не е настоявал толкова твърдо като тях за налагане на санкции на България, за задействане на предпазната клауза срещу нея и за обвързване на влизането й в Шенгенската зона с механизма за контрол по правосъдие и вътрешен ред. Такива призиви имаше в началото на лятото, но те идваха предимно от Хага. Белгия също участваше в групата на хардлайнерите спрямо България заедно с Холандия, Великобритания и Германия, но нейният подход винаги е бил по-сдържан и любезен. Очевидно белгийският холандец Ван Ромпой не ни е сторил нищо лошо, щом не му помним името. Бойко Борисов правилно му изрази подкрепа, след като разбра, че собственият му фаворит Жан-Клод Юнкер от Люксембург не печели състезанието.

След като нямаме основание за специално национално отношение към него,



нека го оценяваме като европейци



В този аспект можем да проявим по-голяма взискателност, защото България има интерес от засилване на федерализма в Европа като път към измъкване от собственото й блато, в което сама се накисна през последните 20 години. Ван Ромпой е федералист, т.е. убеден привърженик на европейското изграждане, и това е добре. Той обаче не е лидер, който би тласнал процеса напред, и това означава, че темповете отслабват и вървим към застой. Явно силите на федералистите се изчерпаха през последното десетилетие, което премина под знака на голямото разширяване на ЕС. Борбата около Договора от Ница в началото на века, катастрофиралата амбициозна идея за Евроконституция и мъчителното пробутване на нейното компромисно подобие, наречено Договор от Лисабон, бяха пределът, до който можеше да стигне на този етап стремежът към наднационално обединение на Европа.

Засилването на евроскептицизма след не толкова успешното разширяване на ЕС, за което голям принос даде и България заедно с Румъния, принуждава федералистите да се държат по-минорно. Има и нещо друго - дори лидерите на държавите, които имат най-голяма роля за изграждането на обединена Европа, сякаш се стъписаха пред собствения успех, защото следващата крачка бе да отстъпят на някого част от своя авторитет, за да стане той лице на целия Евросъюз. Очевидно нито президентът Никола Саркози, нито канцлерът Ангела Меркел, нито премиерът Силвио Берлускони, нито дори нашият Бойко Борисов са готови да признаят авторитет, който стои над техния. Те предпочетоха да излъчат лице, което да служи като



най-малък общ знаменател на европейската идея



и което поне през техния мандат няма да претендира да им бъде нещо като "началник". Така вместо "президент на ЕС" ще си имаме протоколен председател на Европейския съвет, чиято функция ще бъде чисто церемониална.

Ван Ромпой ще може да вдига телефона от името на ЕС, когато го търсят президентите на САЩ, Русия или Китай, но ще служи по-скоро като телефонен секретар, защото няма да може веднага да отговори на каквото и да е запитване. Процедурите на съгласуване ще си останат все така тромави и продължителни. Начинът, по който бе избран - на тъмно, без дори да се кандидатира, а чрез посочване, - определя и колко големи ще бъдат неговите пълномощия. Това е твърде далеч от представата за общоевропейска демокрация, както и от европейска федерация.

Напънала се планината и родила мишка, биха казали по-разочарованите. Но не бива да се съжалява за скромния резултат. Откакто се изгражда ЕС, процесът протича все така колебливо и компромисно, като големите успехи се получават от натрупване на малки. Каква е ползата да се форсира европейският мотор, ако се увеличава рискът да спре от прегряване? Самата идея да се появи някой г-н Европа е достатъчно революционна и трябва да зрее дълго, преди да се трансформира в идея за г-н Европейски лидер. Заедно с това трябва да се изчака да се роди такъв лидер, защото при първото оглеждане май се оказа, че още го няма.