--визитка--

Васил Гюров е роден през 1965 г. в София. От 1985 г. свири в група "Кале", а през 1988 г. основава група "Ревю" заедно с Кирил Манчев, Бойчо Карабойчев и Милена Славова. Година по-късно излиза и първият им албум, съдържащ емблематичните "Ала-бала", "Директор на водопад", "Чичо" и др. Следва албумът "10" през 2001 г. Музикантът, познат и като басист, и като вокалист, и като композитор, е заместник-председател на организацията за колективно управление на авторски права "Музикаутор".

---

- Г-н Гюров, последното ви авторско парче "200" е на път да се превърне в хит. Как съжителстват композиторът и изпълнителят?

- Ако някой ми каже: "Избирай!", ще избера композирането. Но засега при мен двете неща са неделими. Песните ми са твърде лични и някак не мога да не участвам в изпълнението им. Пиша ги така, че най-вече на мен да ми харесват, въпреки че това подвежда понякога - бил съм страшно горд с някое свое парче, а после никой не му е обръщал внимание. Може би и на "200" нямаше да обърнат внимание, ако не участваха Кирил Маричков, Иван Лечев и Денис Ризов. Иначе, мисля, че идеалният вариант е изпълнителят сам да си пише и музиката, и текста, защото композиторът мисли, текстописецът говори, а певецът дава изява и на двамата.

- Тесен ли е пазарът на идеи в България и има ли шанс за "износа" им навън?

- Би трябвало да има. Щом Румъния го прави, щом Африка и Южна Америка изнасят музикални продукти... Един мой приятел диджей казва: "Едно време цивилизованите общества са колонизирали Третия свят, сега той ни колонизира със своята музика". Въпросът е дали има хора у нас, които сериозно да се захванат с една такава задача. В това отношение съм скептик. Че то вътре в страната е трудно да бъдеш чут! Имам десетки парчета, които стоят на хард-диска. Оказва се, че най-лесно ми е да измисля една тема. Обаче докато тя стигне до пазара, следват запис, аранжиране, мастериране, клип, разпространение... При положение че всичко това го правя съвсем сам, ясно е защо хората не ме свързват с кой знае каква продуктивност. Има и друго нещо. Аз много държа да си остана творец и само това. Не мога по цял ден да обикалям радиа и телевизии и да се моля да ми въртят клиповете, защото си имам по-смислена работа. Още едно време с "Ревю" се отвратихме от хората, които висяха на Синьото кафе, за да дебнат шефовете от националното радио и да им пробутват касетки. Така че имунизирал съм се от амбицията за задължителен успех. Важно ми е, че на концерта ни с "Хиподил" и "Контрол" в Зимния дворец имаше 7000 души публика, а 1000 останаха отвън, защото просто нямаше къде да се стъпи. Най-хубавото е, че 15-20-годишни хора знаят текстовете ни наизуст. Даже по-добре от Милена, тя напоследък нещо започна да ги обърква. Но да преследвам медиите - няма да стане.

- Няма ли за тази работа мениджъри, пиар?

- И това сме опитвали през 2002-а, като издадохме албума, но тези хора нищо не направиха за нас, просто ни излъгаха. Освен това ни накараха да подпишем едни заробващи договори, които още не са изтекли, между другото, и това е една от причините да не издавам албум. Такава е реалността в България - няма ги истинските мениджъри. Има разни хора с неизвестно откъде взети пари, които, за да ги завъртят, се чудят дали магазин да отворят, дали ресторант, дали химическо чистене или ха, идея, да станат мениджъри. Без никакво понятие от музика и от пазар. Из нашия бранш се размотават десетки такива на лов за шарани. И затова пак стигаме до БГ синдрома "направи си сам". Вместо да свирим и да пишем песни, се занимаваме с всичко останало. Винаги съм казвал, че сме една нация от десетобойци, там сме много добри. Но ако трябва да пробягаме 100 м или да скочим висок скок, се дъним, защото насреща си имаме нации от строго профилирани състезатели. И губим.

- Защо пускате безплатно парчетата си в интернет? Не се ли получава така, че човек дори да иска да ги купи, няма откъде?

- Аз изключително държа на това да има някаква възвращаемост и за това се боря като член на управителния съвет на "Музикаутор", но на съвсем друго ниво. Винаги съм искал да направя сайт, от който всеки да си тегли някакво парче срещу минимално заплащане - такова, каквото той прецени, както се пускат стотинки на уличен музикант. Все пак музиката ти е дадена от Господ, за да можеш да я споделиш с хората. Но борбата ни в "Музикаутор" и в ПРОФОН е срещу големите ползватели - кабелни оператори , хотели, курортни комплекси, ресторанти, които би трябвало да си плащат така, както това правят радиата и телевизиите, защото те печелят от труда на композиторите и изпълнителите. Това целим. А не да рекетираме редовия слушател, който иска да си дръпне любима песен. Той после и на концерт ще отиде, и диск ще си купи, ако му е харесала групата, с една дума - ще върне жеста. Не, не надценявам българския фен. Той не е един, а много и различни хора, голяма част от които вече разбират, че ако харесаш нещо, е хубаво да платиш за него, за да може авторът му да продължи да работи и да те зарадва с друго - още по-добро.

- Как си представяте този контрол над заведенията?

- Чрез колективното управление на права. Например, ако един хотел иска да получи разрешение за възможно повече репертоар, не да идва при мен и еди кой си да подписва договор, а да отива в браншовата организация и да получава правата за всичко, което има в нейния фонд, включително и за световния репертоар, защото тези организации го представляват. Оттам нататък обаче проблемите са следните. Тези организации още не могат да се преборят, въпреки че законът съществува от 17 години, да подпишат договори с редица ползватели. От заведения, хотели и т.н годишно се губят милиони левове, които би трябвало да отидат при авторите. Глобите са от 300 до 3000 лв. Собственикът на едно малко кафене, ако го глобиш 1000 лв., ще се замисли, обаче един огромен комплекс като "Дюни" например, който във всички свои хотели пуска музика, няма да се трогне от 3000 лв. Глобите трябва да се вдигнат десетократно. Вече две години се борим за това, но нещата се случват много бавно. Също така някои текстове от закона са непълни или недомислени. Ето, да вземем кабелните оператори - много от тях нямат подписани договори с "Музикаутор" и " ПРОФОН" , защото изискванията към тях (за които трябва да следи СЕМ) не са достатъчно ясно формулирани в Закона за радио и телевизия. Лошото е, че и гилдията е много пасивна и скандално разединена - не искам да споменавам пресни примери! В момента има хора, чиито имена от уважение няма да спомена, които са създали емблематични за нацията песни, а ходят като клошари. По света - напишеш само "О, мами блу" и живееш в дворец. Тук - създадеш истински химни и се промъкваш като просяк измежду лъскавите возила. Нищо добро не очаква народ, който се отнася по този начин с творците си.

- Ще попитам чрез заглавието на песента на "Ревю", какво се случи с "Цветята от края на 80-те"?

- Сега вече има съвсем други цветя - от 2000-те. А що се отнася до онези - т.е. ние преди 20 години - едни увяхнаха, други пораснаха и станаха големи дървета, трети ги посякоха и се превърнаха в пънове, а някои се задоволиха да са храсти. Късметлиите си останаха цветя, такива, каквито са в моите представи - красиви, достойни, хора, които не са се променили като мислене, не са предали принципите си, не са си сменили позициите, не са изтъргували онова, което е било смисъл на живота им. Защото през всички тези години, които минаха, всеки е имал изкушения.

- Смятате ли че рокът в онези години беше употребен политически?

- То е ясно, но това не важи само за рока, много чисти идеи бяха употребени политически. Аз лично съм горд, че с "Ревю" никога не сме свирили на нито един предизборен митинг, Милена самостоятелно - да, но ние като група - не. За никоя политическа кампания. Когато една система рухне, изведнъж наизскачат разни бардове и почват да я осмиват и да я оплюват. На мен това ми е под достойнството. Когато комунизмът беше жив, ние пеехме против него и ни изключваха микрофоните по фестивалите, когато той рухна, ние спряхме даже изобщо да се появяваме. Винаги бягам от ситуации, в които много хора се събират и започват да викат в един глас: "Осанна!" или "Разпни го!".