Затягането на коланите, най-популярният лайтмотив на икономическата политика за последните 20 години, пак доминира бюджета. Нуждата от поредно притягане беше обяснена надълго и широко, но все пак остава усещането за празнота. Липсва центърът, фокусът, смисълът на икономическата политика, вдъхновила тъкмо такъв, а не друг бюджет. Притягането не е особено притегателно и както да бъде разяснявано, не е цел. Средство, необходимост, начин, лек - да. Но ние



имаме нужда от национална цел,



поредната обща и безспорна, обединяваща идея, без която икономическата политика дрънчи на кухо. Никой от нас, нито нацията като цяло, не изпитва недостиг от цели. С типичния за един балканец максимализъм, всеки срещнат и запитан ще наброи цели за три поколения напред. Но националната цел е друго нещо; далеч повече от лично щение и стремеж, тя има свойството да обединява, служи и за идентификация. Помним ролята, която желаното членство в Евросъюза игра през 1997 г., в доста по-тежки от днешните икономически условия. Същият евроизъм, идеята, обвързваща България с изконната стопанска и културна принадлежност към Европа, и я отграничава от по-късни ориенталски и славяно-сибирски обвръзки, сочи логичният пореден прицел, който трябва да поставим и отстоим като национална цел. Тази цел е



включването в еврозоната,



без което интегрирането ни в европейкото икономическо пространство е незавършено. Това поредно присъединяване, подобно на членството в съюза, интуитивно се приема като цел от мнозинството българи. Проблем е, че включването в еврозоната трудно (сравнено с еврочленството) прекрачва границата между интиутивно и рационално приемане. Национална цел не може да се измисли. Тя е субективно осмислена обективна възможност. Критерият кой стремеж може да бъде поставен на висотата на национална цел е прост: такава цел значимо разширява свободата. Когато я достигне, нацията става по-свободна, отколкото е била.



Приемането на еврото увеличава свободата



и намалява зависимостта на всяка фирма и всеки българин от външни, неподвластни на волята ни обстоятелства. Но трябва да знаем, че замяната на лева с евро няма да ни донесе печалба. Каквото можехме да спечелим от твърдата монетарна котва на икономиката, вече е факт. Ще видите, че когато левът отстъпи на еврото мястото си в обращението, потребителят и нефинансовият бизнес разлика няма да усетят. И въпреки това приемането на еврото за национална валута съществено увеличава икономическата ни свобода. По три основни причини, главната от които е фактът, че тази стъпка завинаги елиминира латентния политически риск и



паричната стабилност става необратима.



Ние не чувстваме скрития в лева политически риск, както не чувстваме сеизмичния риск на нашите земи. А финансовият пазар не само отчита латентния риск на лева, но и го мери всекидневно (друг въпрос колко вярно мери). Затова заеми и депозити в левове са по-скъпи от същите сделки в евро. Какъв е този риск? Ами представете си, че догодина нацията залюби поредния политически идол, някой върл популист, решил да харчи повече пари от събраните в хазната. Чрез дефицитно финансиране. То може да остане неусетно (за известно време), като се покрива с емисии ценни книжа на държавата. Но ако дългът прехвърли прага на допустимост, държавата може да фалира. Удар от фалита ще понесе не само фискът, но и целият финансов сектор, чийто достъп до международните пазари ще бъде отрязан. И тогава: край на обменяемостта на лева в евро. Същото може да се случи, ако изберем в парламента 121 депутати, способни да вдигнат ръчички за отменяне на валутния борд (мотиви ще намерят) или пък за девалвиране на лева (с което ще ограбят всички спестители в левове). Ще кажете, че такива сценарии не са особено вероятни. Но ако сменим левовете с евро, те стават абсолютно невъзможни. Така еврото ни дава свобода, като елиминира риска от електоралната ни глупост.



Още две важни свободи



дава еврото като национална валута. Освобождаването от обмена: макар и нисък, праг между лева и еврото има. Скача го всеки, който изнася и продава евро за левове. Минава го всеки, който плаща към чужбина и купува с левовете евро. Годишно косвеният "данък лев" вади от джобовете ни между 60 и 80 млн. лева в полза на банките. (Колко отгоре събират небанковите обменители не водим сметка.) Третата свобода е в полза на чуждия бизнес у нас. Ако еврото е национална валута и у нас, инвеститорът, търговецът и всеки турист са освободени от риска на лева като обмен, като финансов инструмент и като счетоводна позиция. Освен споменатите три свободи, които пряко следват от крачката към еврото, има редица положителни, но косвени ефекти, които ще почувстваме след броени години. Не е достатъчно влизането в еврозоната да бъде прогласено за национална цел,



националната цел трябва да се постигне



Първата работа на кабинета е да поиска включването на България в Европейския резервен механизъм (ЕРМ II). Няма довод националната цел да се заяви. Дори когато знаем, че ще срещне отпор, дори ако има риск заявката на страната да бъде отхвърлена. За да постигнеш нещо, първо трябва да го искаш. И после - да работиш сериозно, за да го постигнеш. Но самото поставяне на важна цел осмисля следваната от страната политика и цената, която нацията плаща за нея.