|
| Емил Хърсев |
господстваща идеологема
в европейската политическа икономия (имам предвид икономическите занимания на политици, главно вербални). Блянът за вечно благоденстваща икономика е впечатан в европеизма, т.е. в идеите и практиката на междудържавния политически съюз. Страшно е, че в Европейския съюз "благоденствието" се схваща не само като натрапчива идея, но се приема и като aquis, налага се като "наднационална" правна норма. Излиза, че по силата на членството в съюза всеки от нас е задължен по закон да осигурява някому "благоденствие". Ето окончателното превръщане на ужким благородната идея в лакомо озъбена и насърчена от закона агресия срещу чуждия доход. А в България, дето всякакви комунитарни aquis се приемат първично и буквално, вече има цели тълпи, които досега предимно искат и тероризират (протестират), вече се гласят да принуждават работещите 30% от нацията ("да съдят България") да им осигурят "гарантираното" от "европейското право" (но никъде не определено) "благоденствие". Тази опасност е реална и близка. Затова нека хвърлим поглед към
корените на утопията,
за да знаем що е "икономика на благоденствието". Родината на тази (както и на по-голяма част от другите съкрушителни икономически илюзии) е Германия. Оригиналната "държава на благоденствието" (Wohlfahrtsstaat) е термин на пруския "просветен абсолютизъм", описващ една патерналистична държава с добър и мъдър монарх, загрижен за душевното щастие (Gluckseligkeit) на поданиците. Затова той налага на едни от тях ограничения и тегоби, за да ощастливи други. Вижте: всяка икономическа утопия непременно разчита на сила да наложи едно фантасмагорично "щастие". Пруският Wohlfahrtsstaat дотам се превърнал в полицейска държава, че днес на немски език предпочитат да говорят за "социално пазарно стопанство" (soziale Marktwirtschaft) вместо за изконната си пруска "икономика на благоденствието".
Утопията има национални версии
в страните на стара Европа, където се е прилагала и се прилага в различна степен на вманиаченост (а оттам: на полицейщина). Най-далечна тя изглежда за англичаните, чиято доктрина за "благоденстваща държава" (welfare state) е чисто пожелание и се практикува само като куртоазия с континенталните фикции. Най-сериозно утопията приемат скандинавците. В основната версия, шведския Folkhemmet ("народен дом"), стопанството е смесена икономика, на която е наложено извън икономически мотивирано съглашение за разпределение на доход между съюза "народ и държава" и корпорациите. За договор иде реч в испанската доктрина за "държава на благосъстоянието" (estado del bienestar), за по-голяма доза администрация, отколкото съгласие, намекват португалската еstado providencia и особено френската etat-providence ("предвидлива държава"). Общото: насилствено вземаме от едни, за да дадем на други. Дяволските детайли са в дозата насилие, степента на вземане и, разбира се, в сакралния въпрос кой държи ножа и хляба. И дали има (и колко) независим контрол върху администрацията. Само последният белег отличава европейските доктрини за благоденствие от Сапармурат Тюркменбаши. Каква ще е българската версия е неясно, но и тя като другите
няма бъдеще
Каквито и закони да приемем, е ясно, че нацията може да има само толкова благоденствие (каквото и да значи това), колкото произведе, продаде и получи като дар или заем отвън. Всичко друго е преразпределение, което има граници. Ако вземеш от работещия повече, отколкото може да носи, той просто спира да работи. Икономически важна граница е и прагът на гарантирано благоденствие. Въпросът е осезаем напоследък в Германия, където всекиму гарантират жизнен минимум (Харц IV). Ако вземам от държавата, за да лежа по гръб, да речем, квартира + 650 евро, ще се напъвам ли да работя 760 часа, за да получа 1200 евро? А за 2400 евро? Какъв да е прагът? Има 2 варианта, първият: минимумът да е икономически незначим, т.е. с гарантирано благоденствие не може да се живее повече от месец-два (какво е гарантирано тогава?). Вторият вариант е по-опасен - гарантираният минимум издръжка позволява все пак да се живее. Тази гаранция автоматично превръща огромна група работещи в лежачи, социален отпадък. Изводът е:
благоденствие = цигания
и нямам предвид етносите рома, синти и пр., а циганията като начин на живот. Ако предпочитате латински думи, викайте й "пауперизъм". Най-страшно е, че веднъж паднал някой в ямата на циганията, трудно излиза, че и децата си научава да живеят по гръб в държавата на благоденствието: безработно излежаване в нищета. Никоя държава не може да позволи трансформацията на работещи в мизерстващи лентяи да (о)стане постоянна. Никоя. За България е видно. Бюджетът не може да издържи дори сегашните пенсионери и инвалиди, какво остава да осигурява още благоденствие. Десетилетия "благоденствие" докараха Гърция до фалит. Още 10 години със същия темп на Харц IV ще фалира и Германия.
.
Аха-скоро сте обсъждат "фалита на държави"
. та да си дойдем на думата у кой двор замята авторът.
