|
| Явор Димитров |
- Г-н Димитров, има ли допирни точки между управлението на една арт формация като Софийската филхармония и, да речем, някое търговско предприятие?
- Разбира се - и двете трябва да са на печалба. Но... тук идва и голямата разлика. Ние сме държавни като статут, но иначе сме публични като организация. Т.е. публиката трябва да бъде заинтересована от това, което представяме, и то не само на сцената на зала "България", а и в цялата страна и извън нея. Налага се винаги да имаме две или три решения, които да изпреварват очакванията, да следим катаклизмите в обществото и да сме адекватни, за да прокарваме каузата на филхармонията през този сложен лабиринт. И то със съзнанието, че ние сме носители на онази духовна потребност, която те кара да се изправиш гордо със самочувствието на човек, който гледа изложби, чете книги и слуша музика.
- Но днес има и много други начини да съпреживяваш, не само музиката е медиатор на духовното...
- Да, има какво ли не. Дори интернет. Аз съм голям привърженик на интернет, но дотолкова, доколкото това е начин да добиеш полезна информация. Иначе чрез компютъра не можеш да погалиш друг човек, не можеш да почувстваш докосването, емоцията, обичта. Мисля, че най-висшето изкуство на ХХI век е изкуството на човешките взаимоотношения. И музиката вече се явява един от начините, по които можем да ги съхраним в онази проекция, в която е създадена самата музика - порива към красивото и доброто. Ето, това е трудното при управлението на един културен институт, защото работим в обективна среда, сред непредсказуеми събития, понякога агресивност, друг път непочтеност, дори корупция.
- Кризата отразява ли се на европейските музикални сцени?
- Няма да тръгна да се оплаквам, при положение че цялото ни общество страда, но - да. Средствата като цяло са силно ограничени. И това, естествено, се отразява на репертоара; правим си сметка кои точно диригенти или солисти да поканим, така че хем да поддържаме високо ниво, хем да се справим. Проблемът е изключително деликатен, защото на пазара на културата е доста трудно да поставиш един талант над другия и да му платиш за същия труд например два пъти повече. От друга страна, за никого не е тайна, че след падането на Берлинската стена се нароиха твърде много копия, да не кажа откровени фалшификати, кичещи се с имената на висококласни оркестри, и често Софийска филхармония е принудена да се конкурира с тях. Не като качество, разбира се, ние сме нива над тези формации, а за място на европейската сцена. Защото тези сборни състави всъщност са сформирани набързо с чисто комерсиална цел, предлагат някакви програми с изключително съмнително художествено съдържание, но поставят и по-ниски финансови изисквания. С една дума - чалга има и при нас. Едно време беше различно - филхармонията винаги е присъствала на големите сцени, включително и в Северна и Южна Америка, където между другото в момента има изключителен интерес към музиката на Източна Европа, но тогава държавата е стояла плътно зад формацията, включително и финансово, и е помагала за осъществяването на тези задгранични турнета. Сега буквално отвоюваме своето музикално пазарно пространство, но това пък ни поддържа във форма. Ето, вече си сътрудничим с институции като Виенската филхармония и Баварския радиооркестър, които са просто легенди.
- Виждам пред вас репертоарен план. Има ли шанс да попаднат в него млади български композитори?
- Как да нямат, като тяхната кариера е най-важната ни творческа политика. Още в началото на 2002 г. създадохме национален конкурс на филхармонията за написване на симфонично произведение. Първият лауреат беше 20-годишният тогава Мартин Георгиев, още студент в Музикалната академия. В момента това момче прави чудеса като оперен композитор в Лондон; уникалното при него е, че търси свой музикален език, позовавайки се на старинната българска музика. Изпълняваме и произведение на Мартин Пантелеев - друг невероятно талантлив млад човек, който понастоящем е и наш диригент. Подкрепяме и други младежи, които отстояват себе си и градят име в невинаги добронамерената среда на страни като Германия и Холандия, защото конкуренцията там е невероятна... Напрегнатият живот води хората до желание да релаксират с много по-елементарни неща - риалити шоута, музикални тв програми и комедийни сериали. Това в някаква степен доведе и до криза в търсенето на оперна и симфонична музика. Така че младите музиканти трябва на всяка цена да имат отворена сцена у нас - и зала "България" е именно това. Аз никак не споделям това хленчене, че, видите ли, колко млади хора напуснали страната ни и как да ги върнем... Напротив, щастлив съм от този факт и питам "Защо да ги връщаме?". Това означава, че България се е отворила към света. Но нека застанем зад това поколение, да му осигурим уют и в родината. Та нали нашата генерация тъкмо затова остана - за да изгради нещата тук и да направи цивилизацията част от живота ни.
- На какво учи сцената?
- На дисциплина и почтеност. Сцената или те аплодира, или те сваля. В музиката има писани закони - като нотното писмо или взаимодействията между отделните инструменти при оркестрацията, - но има и неписани. Ако ти от ранна детска възраст не си научил сам себе си всеки ден да залягаш над инструмента, шансът ти пред публиката е нулев. Хулигани, мързеливци и мерзавци тук няма. Дължим музиката на хора, които са уважавали правилата и в музикален, и в личен, и в обществен план - на Рахманинов, на Чайковски, Стравински и т.н. Аз виждам с очите си, че целият състав на Софийската филхармония е от хора, които са със съзнанието, че носят много висока духовна мисия, че те отговарят за връзката между поколенията и за визията на България пред света, особено в тези трудни времена. Да, ние не сме тази атрактивна символика, която ще ти привлече окото към витрината. Но и Леонардо да Винчи едва ли е бил най-атрактивният човек за своето време. Сигурно и тогава е имало клоуни да събират тълпите и да ги разсмиват, но днес всички знаем какво е Да Винчи за човешката цивилизация. Запомнил съм веднъж поета Любомир Левчев как в някакъв разговор попита: "След падането на Берлинската стена какви стени издигнахме помежду си и в душите си?".
- Как отговаряте на такъв въпрос?
- Наблюдавам сега истерията около фаталната уж 2012 г. и си мисля: не е ли настъпила тя вече в нас, не сме ли вече разрушени като хора, които са забравили, че проблемите могат да се разрешат и с усмивка; че няма лично спасение, защото спасението на духа е само когато намериш общи ценности с някой друг; че споделената самота вече не е самота... И в такива моменти съм щастлив, че работя за каузата на музиката; че и от мен донякъде зависи да си спомняме за Борис Христов, за Николай Гяуров, за Гена Димитрова, да се радваме на Гюзелев, да се възхищаваме на Райна Кабаиванска - това са знаците, които маркират България като нещо повече от географска позиция. Когато те разтърси музиката, когато залата изригне във възторг - от този прекрасен оркестър, който я е изсвирил така, че е обладала съзнанието ти, развълнувала е не разума, а сетивата ти, изпълнила е душата ти, емоцията е изскочила от сърцето, разкодирала е човешкото съзнание и е накарала цялото ти същество да трепери от щастие - не защото си взел заплата, не защото си си платил тока, а от онова, другото щастие, което те кара, когато се погледнеш в огледалото, да ти се прииска да си по-красив, за да доставиш удоволствие на околните... Тогава се чувствам жив.
За всичко има време и за всичко е нужно време.Едно по едно...Някои от заминалите ще се върнат скоро, други може би никога.Такъв е света - човекът е странник, но определеното му време е кратко и затова светът изглежда голям...А е просто шепа пръст...
