За добро или лошо започнахме да забравяме подробностите от собственото си битие, с което влязохме в новия ХХI век. Основният ни успех за това време - приемането на България в Европейския съюз, се помрачи от унижението да сме вечно хоканият двойкаджия. Увлечени във всекидневните си проблеми, работещи, очакващи и оплакващи се ден за ден, не забелязваме, че страната ни се променя - не толкова бързо, колкото ни се иска, но и не толкова бавно, че вчерашният ден да прилича на днешния. Затова в началото на новата 2010 г. - последната от първото десетилетие на новия век, е време да подредим и първите си спомени.



1. Висок темп на развитие



- днес може и да ни се струва странно, но България влезе в новия век след безпрецедентен скок в икономическото развитие и жизненото равнище в сравнение с разрухата в началото на 1997 г. Спасителните мерки, предприети за обуздаване на инфлацията, за либерализацията на икономиката и отварянето й за капитали и нови пазари, доведоха до своеобразно "икономическо чудо". Въпреки множеството основателни критики към правителството, управлявало България до началото на новия век, то доказа, че един екип може и съвсем да не е идеален - достатъчно е да върви, макар и криво, но в правия път, вместо право - в кривия.



2. Финансовата стабилност,



постигната от въвеждането на валутния борд, избави българите от натрапчивия страх от хиперинфлация. Въведената дисциплина и ред във финансовия сектор отвори пътя за навлизането в България на европейския финансов капитал чрез приватизация на българските банки от европейски групи. Така секторът първи се глобализира. Това от своя страна възвърна доверието в банките, отразено в кредитния бум в периода 2006-2008 г.



3. Поява на работещ едър бизнес



- за разлика от последното десетилетие на двадесети век, в което едрият български "бизнес" беше изцяло доминиран от фигури с тъмно минало, поставили си за основна цел грабежа на всичко, което може да се ограби, първото десетилетие на новия век донесе и нова тенденция - макар и все още твърде олигархичен и неотърсил се напълно от пиратските елементи, едрият бизнес в страната започна да произвежда и да продава продукти. Факт е, че в 2010 г. вече съществуват, макар и немного, български производители, които успешно се справят с конкуренцията в европейския пазар. В търговията с ресурси, енергетиката, строителството, леката промишленост, а дори и в някои промишлени производства заработиха някои стари и се създадоха нови фирми и предприятия. Строителният бум от последните три години не само съживи този традиционно силен отрасъл, но доведе до хиперрастеж, който дори дебалансира кредитното равновесие на банковия пазар.



4. Натрупване на фискален резерв



Икономическият ръст, с който страната влезе в новия век и който продължи и през първите му години, както и въведеният относителен порядък в публичните финанси доведоха до натрупване на фискален резерв през последните три последователни години. За съжаление този сигнал за възможността на държавата да инвестира в подготовка за наближаващата криза или просто да намали данъците, като оптимизира едновременно с това и системата на публичните финанси, не беше разбран. Правителството предпочете да изхарчи натрупания фискален резерв от почти един милиард лева за популистки предизборни мероприятия, докато системата на НАП се гърчеше от скандали, засегнали най-високите й нива. Съвсем естествено доверието в публичните финанси се срина, събираемостта на данъците намаля забележимо и махалото се люшна към фискален дефицит. Последиците от това вече се усещат в такива чувствителни области като здравеопазването и пенсионното осигуряване.



5. Нарастване на работните заплати



- в последните четири години цената на труда започна да настига останалите страни от Централна Европа. В същото време производителността на труда не растеше със същите темпове и се стигна дотам, през 2009 г. действащ министър от правителство, доминирано от социалистите, да призовава работодателите да не увеличават заплатите на работниците си - феномен, който няма аналози. Необходимостта от повишаване на цената на труда беше очевидна, както очевидно беше, че натрупваното национално богатство трябва да се сподели. За съжаление не се отдели достатъчно грижа за повишаване на производителността и днес в България в условията на криза все още има голямо търсене на висококвалифициран персонал, средни и дори висши ръководители. В същото време не се направи нищо за големите маргинализиращи се малцинствени групи, чиито крайно неквалифицирани трудови ресурси останаха на практика неизползвани, неразвити и досега тласкат това население по пътя на почти масова криминализация.



6. Очаквания за "политическо оправяне" отвън



Вечната българска болест - очакването на добрия спасител, изигра може би най-лошата шега на нашето общество през това десетилетие. На два пъти избирателите се довериха на обещания за "оправяне", без да им се налага да полагат усилия с мисъл и действие за въвеждане в ред на обществените си работи. Убеждението, че "всички са маскари", но "еди кой си ще ги оправи", е удобното убежище на поданика, който не желае да поеме в свои ръце отговорността за бъдещето си - т.е. да се превърне в гражданин. Това наследство от натрапената ни "дворцова революция" от края на 1989 г. още тежи на поколението, посрещнало новия век, без да изживее гражданския си разцвет.



7. Дефицитът на гражданска активност



се усеща навсякъде - безнаказано се обсебват обществени средства пред очите на обществото, съсипва се природата заради безумни грандомански проекти, политици и близки до тях лица се обогатяват безогледно, без никой да попита как и по какъв ред става това. Инициативи като спиране на скандалните договори на правителството за магистрала "Тракия" и ИПК "Родина", започналите обществени кампании срещу купуването на гласове и наблюденията на обществени поръчки, довели до отмяната им и привличане под отговорност на извършителите, показаха, че законът, дори и такъв, какъвто е, дава възможности за обществен контрол над властта и институциите. За съжаление тези акции са крайно недостатъчни и се възприемат по-скоро като интересна екзотика вместо като нормален процес. Мнозинството все още или апатично гледа сеир, или активно търси "преки пътища".



8. Неработещи и зле работещи институции -



полиция, съд, администрация. Логично следствие от предходните две явления е, че оставени безконтролни и нереформирани, институциите "вампирясаха". Полицията все още се възприема като репресивен, а не като правозащитен орган, и търси законодателни вратички за придобиване на нови средства да "мачка", гражданите, които пък се отнасят с отвращение към всеки довод за подслушване и следене в борба с престъпността, виждайки в почти всяка разбита банда действащи полицаи. Политически доминираната чрез състава на Висшия съдебен съвет съдебна власт също се съпротивлява на всички опити за реформи, предлагайки в началото на XXI век правосъдие едва ли не по османските стандарти от XIX век. Логично при това положение на нещата - когато държавата не може, а гражданите нехаят, всеки административен пост се оценява преди всичко по възможностите му за инкасиране.



9. Масови кражби от европейските фондове



- в началото на новия век, пословичната ни склонност да възприемаме общото като свое ни прослави и в Европа. Кражбите на средства по европейските програми се превърна в отрасъл, а с него се захвана мало и голямо - от фермера, завишил многократно стойността на трактора, купен по САПАРД, до мастити олигарси със значителни политически връзки и влияние. Европа съвсем естествено отказа да дава парите си при такива условия, с което показа още един път за постепенна нормализация на страната - гражданите и европейските институции да хванат в клещите си сгафилите властници и бизнесмени, като българите систематично разкриват пред ОЛАФ злоупотребите, а Европейската комисия прилага съответните "възпитателни мерки" към българските власти. Пътят вече е показан - сега на ход са българските граждани.



10. Голямата корупция е тежък товар,



който си довлякохме в новия век от стария. И най-лошото - толерантното отношение на повечето хора към нея. Предпочитанието "да дадем на някого, за да оправи работата" пред това да спазваме установения ред, прави борбата с корупцията хем тежка, хем обречена. Само приемането на радикално нова обществена етика - при която нарушението на реда и закона е опозоряващ факт, а не извор на престиж може постепенно да ограничи тази обществена язва. Това е една от големите задачи на новия век, а може би и на новите поколения.