Примамлива е илюзията, че някой - парламентът, кабинет, съд или тълпи протестанти, препречили граници, пътища и мегдани - може да свали лихвените проценти, за да се услади (или поне да не присяда) кредитът на досегашни и утрешни получатели на заеми. Изглежда да е твърде просто. Колко му е да се натиснат "лакомите банкери", докато се откажат от идеите "да пълнят гуша" в тъй тежки времена. Трябва да се вразумят и да свалят лихвите в България до онези, които сме чували, че дават в други страни (сещаме се за САЩ, Германия, Швейцария). Всеки ще се съгласи, че



"натискането" е лесна работа,



като се сетим колко мощни средства могат да се впрегнат за насилственото вразумяване на хищната банкерска гилдия: парламентът може да кове закони, кабинетът да ползва икономически натиск, съдът може да отсъди, че банките са се сговорили за картел. Да не говорим колко поразии могат да сторят протестиращи срещу "лихвения тормоз" граждани. Такива идеи изповядват партии, синдикати, работодателски съюзи, учени глави и изтрещели лумпени. Според мен има почти единодушен консенсус по въпроса. И не само у нас. Важно искане на трактористите от промахонската барикада беше именно сваляне на лихвите и разсрочване на старите кредити. С други думи, но за същото, ратуват политици от всички краища на света, включително в страни като САЩ, Германия и Франция. Само до Швейцария тази налудност не е стигнала, но тя е отделен случай. Идеята за сваляне на лихвите блазни, защото



ниските лихви са антикризисна панацея:



евтиният кредит ще стимулира развитието, ще се отворят нови работни места, ще се вдигне доходът, а разходите на фирмите ще намалеят и току-виж стоките поевтинеят, а пък колкото по-малко банките бъркат в джоба на гражданите, толкова повече разполагаем доход им остава да пазаруват... завърта се въртележката. Така хубаво му става на човек, като си представи тази икономическа идилия, че веднага приема желаното за възможно. Повечето европейски лидери добросъвестно и усърдно се потрудиха да сбъднат желаното и затова изсипаха на пазара трилиони "свежи пари" да борят лихвата. Сега същите лидери се чудят какво да правят с бюджетните дефицити и държавния дълг, които натрупаха. Поради липса на пари и възможност да вземем назаем тази грешка в България ни бе спестена. Защото антикризисният ефект на ниските лихви е блъф, а в цялата история досега



игрите с лихвите свършват с провал



Ако може със 70-ина реда, колкото събира тази колонка, да се обясни механизмът на финансовите пазари, нямаше да има нужда да пишем учебници по хиляда страници. И все пак ще опитам да обясня откъде идва заблудата: Когато манипулираш цената, реагира обемът. Този принцип описва любимият на икономистите "кръст на Хикс". Няма как да падне лихвата, а обемът на кредита да стои непроменен. При ниската лихва охотата да вземаш заеми расте, но пък желанието да си оставиш парите в банката намалява. В тази ситуация на жалка лихва всеки тича към банката - един да тегли кредит, друг да си изтегли депозита. Колкото и пари да изсипва държавата на пазара, все ще са недостатъчни да компенсират естествено свиващата се парична маса. (Ако ли пък държавата излезе дотам неразумна, че да залее пазара с достатъчно ликвидност, то самите пари ще се обезценят, а реалното парично предлагане пак ще намалее.) Има два начина да се реши дисбалансът на пазара, породен от подценената лихва: или лихвата да се вдигне обратно до ниво, на което пазарът се балансира, или пък кредитът да се ограничи с извънценови критерии (на това му викаме "рациониране на кредита", система на кредитни "дажби"). Но тогава идилията на изкуствено помпаното развитие повяхва; не е достатъчно само лихвата да е ниска, трябва и кредитът да е достъпен. Иначе влизаме в



икономика на дефицита,



която ражданите по Татово време добре познаваме: хем саламът ни най-евтин на света, хем никакъв салам няма на пазара. Същото става и с кредита. Никой не може да излъже пазара за достатъчно дълго време (колкото е нужно лъжата да произведе положителен ефект). И всички манипулации на пазара струват по-скъпо от ползата, която (временно) носят. Изобщо финансовите кризи са като плаващите пясъци: колкото по-чевръсто шаваш, толкова по-бързо и по-дълбоко затъваш. Най-верният и бърз начин да ги преодолееш е да затягаш колана, да опъваш каиша и да правиш колкото се може по-малко глупости. Ако икономиката е читава, криза нямаше да настъпи. Кризата затова е дошла, да тръшне и помете недъгавото. От това боли. Но колкото повече се опъваш срещу неизбежното - толкова повече и по-дълго боли. И повече се губи първо, а после по-скъпо се плаща дяволъкът.