------
Николай Табаков е писател и издател. Автор е на седем книги, между които "Да рисуваш по водата", "Изгубено поколение", "Романът ЕС", "Пинокио", "Малката принцеса", наскоро излезе и романът му "Няма да е все така". Управител е на издателство "Анубис", едно от няколкото български издателства, профилирани в издаването на учебна литература.
------

- Издадохте "Няма да е все така"... Това заглавие какво е - оптимизъм ли, насмешка ли?
- Самият роман е зареден с оптимизъм, но култовата фраза "Няма да е все така" надали носи подобно значение. Като че ли животът не ни е даден за радост, повече са изпитанията. Когато човек е добре, би искал да остане в статукво, когато е зле, иска промяна, но иска, не иска - промените вървят около нас, променят интериор, обстоятелства, променят нас. Подозирам, че "Няма да е все така" е нещо синонимично с понятието "живот". Колкото до книгата - тя напълно се отдели от своя автор, тоест от мен.
- Заживя своя си живот, така ли?
- И го заживя, и набра своя си скорост. Получавам писма от читатели. Голяма радост е, защото писателите винаги сме били сноби.

-	Вие сте и издател - кое ви отнема повече време? Как се съчетават тия две близки, но все пак различни поприща?
-	Отговорът на този въпрос е сравнително лесен, с п о к о е н. Ако са поприща въобще тези толкова интимни занимания, то има нещо, което странно, но логично ги обединява. То е отношението към книгата. Много ли ще е сантиментално, ако вмъкна за малко и думичката любов?

- Донякъде да, но ще го понесем.
- Ами има я и нея. Знаете ли, аз съвсем не се плаша от уж намалелия читателски интерес. Смятам, че читателите - истинските читатели - винаги са били една постоянна величина. Вярно, че тази величина заприличва на нещо като елитен клуб, на масонска ложа, но ние - издатели, писатели и така нататък литературни породи, се интересуваме единствено от тях. Отмина времето на писателите пророци, на писателите просветители, след които - неизбежно - се е движела огромна, но нееднородна читателска тълпа. Сега тя се храни от медиите и изглежда задоволена. Но ги има и ценителите; онези, които знаят голямата тайна на литературата. Сигурен съм, че още й се радват.
- Обаче, след като намаляват, то не удря ли по бизнеса? Как е ситуацията с издателския бизнес у нас днес?
- Ситуацията стои тежко и тромаво, ако трябва картинно да го описвам. Колегите се пазят от рискови проекти, гледат да запазят издателствата, хората, работещи в тях, и себе си.
- Е, не само там е така - криза.
- Да, това е разбираемо. Единственото ми притеснение е, че от тази предпазливост страдат млади и талантливи автори на България. Но съм оптимист. Няма да е все така!
- Може би защото сте издател на учебници? При тях кризата не би трябвало да се отразява. Как се пишат днес учебници в България? Децата често се оплакват от непроходимия им език.

-

Само при нас работят над 650 български автори! Това е ужасно много и се радваме, че даваме работа на толкова хора. Те са както част от академичния елит - професори, доценти, изтъкнати преподаватели, обикновени учители, дори деца. Мога да ви уверя, че голяма част от тези хора използват интелекта си качествено и доказват това всеки ден. Има и грешки, разбира се. Срещат се автори, чието самочувствие, а не некадърността им понякога пречи.

- Много ли са? Техните грешки не мъчат ли децата ни в училище?
- Стремим се да са малко. Затова има и комисии, и колективи, и предварителна оценка. А и грешките са затова - да се поправят. Иначе работата по учебниците освен бизнес е и дело благородно и е чест за всеки български автор да образова нацията. Не е никак лесно, нужни са онези, макар и банални, незаменими неща - такт, умение, умереност, ерудиция...

-

А вие защо се захванахте с издаване на учебна литература, как стана? Как се професионализирахте в тази област?

-

Щяха да ми издават първа книга в издателство "Народна младеж". Но времената се промениха, издателството някак спихна, обедня и го удари на черен плач за хартия. Е, добре. Намерих хартия. После реших, че от тази хартия може да излезе нещо друго. И издадох... не помня вече какво първо издадох. Май книга на Симеон Хаджикосев. Така или иначе станах, както се казва, издателство. После някак изведнъж се досетих, че образованието е море. Всяко образование и на всяко място по този теснолинеен свят. Решението се оказа вярно. Образованието е нещо, което никога няма да свърши и в него ще има работа за всички.

- А трябва ли да има много издателства, чуват се още гласове, че това твори хаос сред училища и ученици?
- Трябва. Другото е монопол. Пък и въпросът е не в броя на издателствата, а в професионализма и в съответствието на изискванията, в покриването на стандартите, при това - творческо покриване. Тези неща не стават с монопол.
- Кое пречи на бизнеса в България, та все се оплаква? Държавата, навиците, манталитетът ни?
- Бизнес в България? Много интересно! В България бизнесът отдавна е разпределен, а се правим пред Европа на едни истински и малко измъчени участници в пазарна икономика.
- А защо, нима я нямаме?
- Хайде, стига! Те хванаха горите, но и ние не сме хващани в гората. Много им здраве!
- Това не го разбрах.
- Някой ден голяма част от "бизнесмените" ни ще заприличат на скоби. То и сега приличат. А в скобите, ако се вгледате, ще видите малко пари и едно голямо нищо.
- За нищото не знам, за малкото пари - не е добре. Тогава трябва да дойдат такива, които са нещо и са с много пари, защото от пари винаги има нужда.
- Ще дойдат. Дано сме живи.

-	Добре, да врътнем към творчеството. Правите един конкурс за учители творци... Как се посреща той в учителската гилдия? Защо го правите?
-	А, много интересен въпрос! Като се заговорихме за интелектуалци, искам да съобщя, да каталогизирам, да извикам, ако е нужно, нещо изключително важно - учителят е един от тези истински интелектуалци на бедна България! Смее ли някой да отрече факта, че учителят работи с интелекта си? Но постоянното общуване с деца и дидактичните аромати, полъхващи от учителската стая, понякога изграждат от милия учител странни неща. Той не умее да лъже, защото децата винаги улавят всякакъв опит за шикалкавене. И започват абсурдите. В клас е лесно, но навън? Навън целият лош, лош свят сякаш се нахвърля върху нашия преподавател. Лъжат го в месарницата, лъжат го в автосервиза, лъжат го синдикати, лъжат го министри, лъжат го телевизии. Е, какво да направи тогава горкият учител? Той не смее да развее знамето на собствения си интелект, не смее да се направи на брадясал интелектуалец в кръчмата, не се бие в гърдите. Той работи тихичко, скромно, някак прибрано, а всъщност - си гледа работата, без която не можем като нация. Понякога от неговия труд се раждат гении, понякога остава любовта му към предмета или малък сонет. Нещо обаче остава! Е, ние затова - двете издателства, "Анубис" и "Булвест", направихме книжката на учителите творци с това ясно намерение - да ги покажем на света, те да видят себе си и да видят, че са стойностни, можещи личности с право на уважение и самоуважение. Мисля, че успяхме и че ще продължим да го правим. Не е особено важно дали учителят ще се казва Христос, Буда Шакямуни или г-н Петров, литератор. Винаги ще има нужда от учители и винаги ще имаме нужда от Учител.
-	Общувахте доста близко с писатели като Йордан Радичков, Николай Хайтов, Вера Мутафчиева... За съжаление все напуснали ни. Липсват ли ви?
-	Абсолютно! Имах невероятния късмет да слушам, гледам и споря с личности, които така или иначе са будили и ще будят моето възхищение. Нека оставим настрана блестящите им произведения - тях всеки ги знае. Самите те като хора бяха много интересни, в тяхно присъствие човек разбираше, че думата "аура" не е празна работа. При все че бяха и толкова различни...

- Разкажете някоя характерна случка, с Радичков например...
- Странно е, че когато се опитвам да си го представя днес, не виждам толкова образа му, а други неща.
- Какви неща?
- Ами виждам бор, виждам облак... Виждам и едно плетено кошле, закачено на небето.
- Е, красиво, дано е вярно. Силно природно. Всъщност вие сте близо до природата, макар и не по съзерцателен начин. Знае се, че сте увлечен по лова. Как се хванахте с такова хоби, жалостивите хора биха ви упрекнали...

-	Хоби? Хоби! В този забързан свят човек няма време за хобита. Той си избира една работа, за която се надява, че е създаден, и бърза, бърза. Хората с хобита ми изглеждат подозрителни.

- Че не е ли хоби ловът?
- Не го приемам така. Приемам го като живот, като част от живота. Като това от живота, което е извън работата. Пълноценна, мощна част. Е, а в моя случай, постоянно ми се налага да описвам човеци, гори, блата, градове, дори щъркели... Как да стане тази работа? Нали трябва да ги наблюдаваш! Струва ми се, че най-лесният начин е просто да отидеш и да си ги наловуваш.
- Абе, аз питам реалистично, а ми отвръщате с метафори. Поне е находчиво...
- Че то и ловът е метафора. Искаш щастие, а се целиш в дивеч. Но като помислиш колко хиляди години е било така, се чувстваш част от тези векове, усещаш връзката - страшно силно.