|
| Юри Жиров |
Какво е новият поет, художник, артист? Истинският автор е едновременно неимоверно горд и самопожертвувателен. На него не му стига цялата история на дадено изкуство, той иска да напише нова страница. И тук се сблъсква с администратора. Моцарт и латернаджията са музиканти, а Салиери е администратор, който завижда на единия и презира другия.
Освен социалната роля на изкуството съществува и социалното място на човека на изкуството. У нас той може да е щатен конформист или независим аутсайдер, който играе ролята на свободен дух по статус. Парадоксално е, но личното в една личност може да се окаже малко. В този смисъл едно произведение се отчуждава от своя автор, то е обществено достояние и става такова, ако изпълнява тези функции.
Добре, свободен пазар. Но за какъв свободен пазар може да се говори, след като той се финансира и контролира от бюджета. Човек се чувства неудобно, когато трябва да повтаря азбучни истини, защото те са очевидни.
Получава се ситуация, подобна на "Вземи парите и бягай". Не че стремежът да се прави добро кино въобще е изчезнал, но това не е най-важното. Важно е да се вземат парите, за да се преживява. А парите са малко и не може да се излезе от омагьосания кръг. Въпросът опира до упражняването на професията, а без това няма постижения. Разбира се, латернаджията няма да стане Моцарт, но ще запази духа на музиката. Но и Моцарт не би бил Моцарт без Леополд.
В обществото се насажда мнение, че киното едва ли не е на режисьорите, на някакви заинтересовани кинаджии, които искат пари и не ги оправдават. Не, киното е на обществото. Чрез него (защото е индустриално изкуство) обществото вижда своето лице, осмисля се, осъзнава се.
Културата не само формира духовен живот и изтънчена чувствителност, но което е по-важно, тя дава мярка за изказ. Може да се каже, че степента на изразяване е нивото на едно общество. Има дълбока връзка между изказаната и преживяната емоция. Ако престанеш да се изказваш, рискуваш да преживяваш чужди емоции, а собствените ти закърняват.
Обезличаването също е функция на глобализацията
С масовата култура масовата публика си ближе раните. От време на време всички попадаме в тази категория. Търговското кино много добре разбира това. Истински новото, това, което носи развитието, се създава от независими гласове, които точно поради тези причини рядко са масови или поне не им се позволява да станат такива (което е същото). Освен това има и вредна социална функция. Обикновено тя се изпълнява от конформизма. Това гъвкаво явление винаги се приспособява и го има във всички общества и при всякакви системи. Не всички го признават, но всички правителства го поощряват.
Културата запада и на практика може да бъде погълната от чужда по-голяма култура. И това за живота на нацията не е просто като загубен футболен мач, дори ако мнозинството не го съзнава и не му придава значение. На терена двата отбора са с различни екипи. А когато по-малката култура бъде погълната от по-голямата, нацията изчезва.
На някой може да му се струва например, че езикът може да мине и без поезия (тези кратки синтетични редове). Но той дълбоко греши.
Поезията е извор на метафоричността,
от която се ражда езикът. Може би не този на компютъра, но живият език.
Трябва да се има предвид, че провалът на всеки един от нас или на цяло поколение творци сочи западане на културата. Колкото и да не си го признаваме, тя не запада анонимно. Тогава, за да прикрием положението, изпадаме в ексцентрични пози.
Евросъюзът дава културната тенденция (в условията на глобализация): национална особеност, идентичност, своеобразие и т.н. Но грижата за това е наша, не може да е на някой друг. Според мен това е декларирано най-общо, но не се подозира и усеща непосредствената опасност. А тя е съвсем реална и ежедневна, тъй като културата е многостранно явление.
Платихме и продължаваме да плащаме висока цена за този преход към демокрация и универсално общество, чиито контури все пак се долавят. Искаме ли обаче да се стремим към универсално общество в условията на глобализация, трябва да заложим на универсалната роля на културата.
Една нация винаги има ресурс, но той може да бъде реализиран само ако сме съпричастни. Същото важи и за киното. Едно и също нещо е обществото да вижда своето лице и да прави кино.
