Теорията за социалните отдушници се появи у нас в началото на осемдесетте години, когато се разбра, че и в условията на развития социализъм индивидът страда от обществени недъзи подобно на страдащия под гнета на загниващия капитализъм. Поради което се посегна смело към постиженията на съмнителни буржоазни науки, за каквито дотогава минаваха психологията и социологията. За въвеждането им важна роля изиграха по-млади и по-гъвкави членове на ЦК на БКП, а също и на ДКМС. Те надделяха над марксистко-ленинската ортодоксия. Все пак според нея психологията лесно можеше да бъде сведена до анатомия и физиология на висшата нервна дейност, докато социологията не можеше да конкурира законите на историческия материализъм. В техните очи учението на Павлов за рефлексите и народната милиция бяха предостатъчни за поддържане на душевен баланс, та да се заемат разни хлъзгави техники за социална заблуда от наукообразната мистика.

На тая ортодоксия противостояха недогматиците, мнозина от които напредваха в научната и партийната кариера



под ласкавия поглед на Людмила Живкова



Те бяха чели кое-що от бюлетините за служебно ползване на АОНСУ. Някои от тях имаха и опит от специализации в чужбина, откъдето освен дънки и дъвки за децата внасяха и съответните теоретични новости.

Разбира се, те бяха нови за тях, докато там, откъдето ги носеха, принадлежаха към научната ширпотреба, така както дънките и дъвките. От тази научна ширпотреба бе и простата теория за социалните отдушници, както и придружаващата я практика. Впрочем практиката спокойно можеше да мине без подобна теория, доколкото никое общество не може без разтоварване на напрежението дори тогава, когато то е напълно затворено и предпазните клапи се отварят с опасението, че през тях ще нахлуят опасни зарази.

Приносът на нашенските теоретици всъщност се изчерпваше до една част от наименованието - "отдушник". Нещо напълно разбираемо за език, в чийто изразен фонд стои чудесното съчетание "пуснах си душата" още от богомилските времена. То най-вероятно се е получило, защото в богомилските апокрифи се среща още по-чудесната представа за "впръднатата душа", с която дяволът искал и успял да порази божието подобие в света.

Иначе въпросната теория в първоначалния си вид, нахвърлен от Арнолд Гелен още през четиридесетте години на ХХ век, говори за социално разтоварване. Под това се разбира общата човешка склонност да се освобождават сетивата и тялото от рутинни дейности, които застрашават самото съществуване. Закърняването на сетивността и претоварването на тялото се избягват чрез съзнателно търсене на разтоварващи предмети и дейности. Това лесно става и цел на живота, който бездруго се основава на разнообразие и търсене на все по-силни дразнители, за да се мотивира смислеността му. А където има съзнателно търсене, там бързо се появява съзнателно предлагане. В обществото това се осигурява от всякакви институции, които се грижат за запълване на времето, отредено за почивка, с отклоняващи от трудовия ритъм неща - от религията през изкуството до цирка.



В по-новите времена това го вършат медиите,



които загубват първоначалната си функция да информират и възпитават; в тях все повече се появяват не просто развлечения, но и теми, отвличащи рутинното внимание към немислими в нормална ситуация неща и дразнители. Така по Великден в програмата на телевизията започват да се пускат хитови кримки, в научните списания започва да се спори за феномена Ванга и постиженията на сугестологията, в изкуството се появяват "сложни образи", а на фестивала "Ален мак" протестните песни са в стил рок и никого вече не стрижат. Вярно, не като на Запад, където подобна практика се използва предимно за отвличане на трудещите се от класовата борба, но все пак постига почти същото по ефекта си. Както може да се предположи, следствие от подобно разтоварване е навикът да търсиш и да си купуваш удоволствия, т.е. да се освобождаваш от необходимости.

Та именно първото нашенско проявление на тая теория трябва да бъде припомнено. Не толкова затова, че, както казваше Станислав Стратиев, научността на антикомунизма ни е същата, както и научността на комунизма ни, защото кадрите са горе-долу същите. А за да се разбере защо напоследък все по-настойчиво ни занимават с "Октоподи", "Факири", пиески в стил "Иванку, убиецът на Асеня", хонорарите на Лили Иванова, Ивана и Стоичков, гаранцията на мадам Масларова и други интересни неща, сред които най-плашещото е, че не спазваме ли финансовата дисциплина, ще стане като в Гърция.

Това обаче пак ни връща към близкото минало, когато нашенските привърженици на теорията за социалните отдушници обясняваха, че макар и без нея, мъдрото партийно и държавно ръководство я е използвало така умело, че не е допуснало у нас да стане като в Унгария, Чехословакия и Полша. За което освен на него трябва да се благодари и на мъдрия български народ, който в славната си история е привикнал на всякакви дразнения.