Разбира се, българското население искало свобода. Априлското въстание и последвалата го Руско-турска освободителна война донесоха на народа ни възможност за възстановяване на българската държавност. Историци отвън обаче, които се занимават с геополитическите превратности на въпросния период, ни дават възможност за по-обективен поглед върху Голямата игра. В която по волята на историята по-често играем пешки. Това, че понякога успешно използваме мераците на големите играчи в своя полза, се дължи, разбира се, и на наши усилия. Само с тях обаче рядко ставало, трябвало да попаднем в сметките на някой голям...

Изтъкнатият немски историк, публицист и дипломат Феликс Бамберг (1820-1893) задълбочено изследва причините и развитието на Руско-турската война от 1877 г. ("Източният въпрос"). Предисторията на тази война според него е свързана



с унизеното самолюбие на Русия след Кримската война,



както и с колапса на Високата порта във финансово, икономическо, политическо и морално отношение. За самите българи Бамберг пише със симпатия, разбира се, неприемайки славянофилството им по обясними причини. "България ... има славно минало и заслужава немският изследователски дух да се заеме с него, още повече, че панславизмът желае да лепне на българите етикетчето на чисто славянско племе, каквото те изобщо не са. Произходът им е по-скоро фино-уралски и по физическите и душевните си качества те, след като векове наред са се смесвали със славянска кръв, и днес още се отличават от славяните и особено от сърбите."

Според идеите на Бамберг набиращата мощ и политическо влияние Русия търсела пътища за по-голяма доминация на световната сцена, особено след унижението в Кримската война. Къде да насочи армиите си е било и въпрос на политическа конюнктура. В мемоарите на Бисмарк например има следните редове: "Имаше допитване до нас от Петербург през 1876 г. как Германската империя би реагирала, ако Русия и Австро-Унгария се сбият?" Бисмарк дал следния отговор: "Германия с дълбока болка би констатирала един такъв трагичен факт, ако приятелските й Русия и Австро-Унгария "се сбият" помежду си и губят сражения и човешки ресурси една от друга. Германия обаче не би търпяла, ако едната от двете нации вземе надмощие над другата, че втората да загуби независимостта си и да бъде обезобразена". "Като резултат от нашия отговор - продължава Бисмарк - "руската буря" се пренесе на бърза ръка



от австрийската граница върху Балканите!"



Загнилата малоазийска империя и националноосвободителните движения на полуострова, в Египет и другаде били добра предпоставка за подобна насока на действие. Преди, по време и след Априлското въстание в България управлението в Цариград се тресяло от неефективност и корупция. Султан Абдул Азис и великият везир Махмуд Недим я докарали дотам, че не можели да плащат лихвите по огромните заеми на империята и обявили държавен фалит под натиск на великите сили. При това го направили по ориенталски, неясно, тромаво, объркано. Бамберг пише: "... На Портата не й оставаше нищо друго, както и беше обяснено това на Силите в издадената от министъра на външните работи на 7 октомври 1875 г. нота. Опитът да се вземе нов голям заем в Париж се беше провалил, също като и идеята да се направи от Османската банка институция, която да приема всички данъци и да изплаща всички сметки на държавата. Още на 3 октомври борсата в Галата беше отворена при най-обезпокоителни слухове. Но това се случи по време на рамазан, когато



никой висш сановник не става преди обед,



така че не се знаеше къде да се направи справка. Най-накрая великият везир заяви на настояващите за отговор, че в слуховете за държавен фалит нямало нищо вярно." (А било тъкмо така, бел. ред.).

Султан Абдул Азис живеел богато, надуто, глупаво. Бамберг го описва безмилостно: "Посред цялата тази катастрофа Абдул Азис разиграваше поразителна комедия на разточителство, алчност и груба страст към разсипничество, съчетана с мания за преследване." Султанът пръскал парите от европейски заеми за строеж на дворци, за купуване на броненосци и крайцери (които не се оказаха много ефективни в морските битки (справка "Дръзки" срещу "Хамидие"), канел се да строи джамия, която да няма равна в света. Държал при двора, за своя услада и такава на гостите си, оркестър от сто дами, имал личен театър за балет, поддържал дворцов зоопарк от диви животни. На устройваните за негов кеф боеве с петли султанът често награждавал петела-победител със свои и чужди ордени.

В същото време дребните чиновници с месеци не получавали заплата, а аскерът - храна и униформи. Абдул Азис пренасочвал част



от държавните приходи към резиденцията си



и ги използвал за забави и пирове. Натискан от великите сили за реформи и връщане на заемите, султанът бил принуден да издава укази, които не се спазвали - като например прочутото "ираде" за равенство на расите и вероизповеданията. На 6 май 1876 г. Великите сили са скандализирани от случай в Солун - насила е потурчено българско момиче, избухва свада между християни и мюсюлмани, при която са убити германският консул Абот и френският консул Мулен. Турските власти продрямали нещастието. Натиснати от Великите сили после взели строги мерки - шестимата убийци - на смърт, началникът на полицията - на 15 г. зандан, комендантът на гарнизона - 3 години...

Софтите обаче (студенти-ислямисти) не щели равноправие с християните. Те се бунели и клатели империята допълнително. Първо свалили Великия везир, после отправили послание до новия такъв - Митхад паша: "Ние покорихме християните и превзехме с меч страната им и не искаме да делим управлението с тях, нито да им даваме да участват във воденето на държавните дела".

В резултат на дунанмите Абдул Азис го свалили с преврат, мотор на заговора бил именно Мидхад паша. Заточили Абдул в двореца Чераган, малко по-късно



го намерили умрял, нарязан с нож



Приели, че е самоубийство... Турили за султан племенника му - фракмасона Мурад, който пък "се помрачи душевно", както пишат историци от това време. Наложило се да дирят нов султан - намерили - брата на Мурад Абдул-Хамид II.

Това не избистрило хаоса в Цариград. Освен това започнала и войната в Сърбия. И руският император Александър II пратил писмо на Франц-Йосиф, в което заявил, че не може повече да съвместява нееднократните откази от страна на Портата да се цивилизова и усмири с "честта, достойнството и интересите на Русия". Допълнил още това, че при необходимост "ще окупира част от България."

За радост на Иван Вазов и на всички българи, както се оказа.