Визитка:

Валери Колев е д-р по история и главен асистент в Катедрата по нова българска история в СУ "Св. Климент Охридски".



- Г-н Колев, министърът на отбраната Николай Свинаров предложи разпускане на парламентарните групи и замяната им с общ парламентарен съюз, който щял да облекчи консенсуса по отношение на НАТО. Какви исторически асоциации навява тази идея?

- Много странно предложение, защото досега са правени опити да се разпускат партиите, но не и парламентарните им групи. Разпускането на партиите, както например е станало през юни 1934 година, не е последвано от парламентарни избори. Когато се създава парламентът по-късно, той е безпартиен, за да се демонстрира единство.

Ето как се стига до това. През юни 1934 г. правителството начело с Кимон Георгиев - коалиционен кабинет на "Звено" и Военния съюз (какъв интересен паралел с военния министър Свинаров!), стига до идеята, че политическите партии са виновни за кризата, в която в момента е държавата. И се стига до разпускане на политическите партии, тъй като те били вредни за държавата. Разпускат ги, няма парламент, изпълнителната власт узурпира функциите на законодателната, поставена е под контрол съдебната власт. (В интерес на истината тези партии никога не са престанали да съществуват напълно. Те са продължили да съществуват нелегално под формата на аморфни групи около водачите си.) Така се стига до идеята за този безпартиен парламент. Започва четиригодишен период на диктатура - от 1934 до 1938 г. Забранен е политическият живот, репресирани са български държавници, министър-председатели. На остров Св. Анастасия били заточени земеделци, антифашисти, премиери, университетски преподаватели - всички, които са били срещу този тип режим. Едва на изборите през май 1938 г. се позволява на опозицията да се кандидатира и в парламента влизат 60 нейни представители.

Ако бъдат разпуснати парламентарните групи в момента, това означава, че ние няма да имаме истински политически живот в парламента. Ако се стигне до един безпартиен парламент, не виждам какъв е смисълът да имаме парламентарен съюз, след като всички ще мислят и ще правят едно и също. Всички опити да се създаде неполитическо Народно събрание, групирано около някаква идея, са много печални. Предложения за подмяна на партиите с корпорации или синдикати е имало през втората половина на 30-те години - т. нар. конституционни проекти на правителството на Андрей Тошев. Но тогава самото правителство се отказва, защото се вижда, че идеята е твърде неадекватна. В световната практика подобна идея - за корпоративния парламент, лансира Мусолини. Създаването на парламентарен съюз означава, че се върви към нещо, което е почти еднопартийна система.

Интересно един такъв парламентарен съюз накъде ще бъде ориентиран? Явно, че подтекстът на тази идея въобще не е разширението на НАТО, а осигуряването на една по-стабилна подкрепа за кабинета, предполага се, че "съюзът" ще бъде проправителствен. Ако обаче той се оформи като опозиционен, ще стане много страшно. Ако всички се държат като парламентарната група на ОДС например - пълна конфронтация на всичко, или пък като парламентарната група на левицата - въздържат се по всички въпроси, какво би правило правителството тогава?

Едва ли е случайно, че тази идея се появи точно когато групата на недоволните в НДСВ обхвана 10 на сто от депутатите. Ако тази една десета се обяви в опозиция, мнозинството в парламента ще се промени.

Жалко и комично звучи подобна идея - парламентарен съюз по повод влизането в НАТО!

- ...да се унищожи политическата система, за да се демонстрира принадлежност към евроатлантическата идея...

- Самото НАТО би било сюрпризирано. То и в момента е впрочем. Наскоро бях на един научен симпозиум в Испания и си говорих с университетски преподаватели. Всички бяха доста изненадани как царят може да стане министър-председател и как един бивш комунист става президент на същия този цар-премиер. На Запад има едно притеснение по повод непредсказуемостта на българското обществено мнение. Това е най-опасното за тези хора там, защото при непредсказуемо поведение не можеш да градиш нормални отношения и да правиш планове дори когато става въпрос за един човек, а особено за едно цяло общество и държава. Ние сме в период на рухване на доверието - всеки път българите гласуват против, винаги са недоволни, все неща, които означават политическа нестабилност.

- Като историк откривате ли някои общи неща в стила на управление на Симеон и този на баща му и дядо му?

- Симеон Сакскобургготски не е нещо изолирано. Той е това, което е, защото е наследник на една фамилия. Монархическият принцип е дълбоко заложен и в него, и в начина, по който обществото го възприема. При всички положения, дори и да не му минава мисълта за възстановяване на монархията, той винаги ще бъде подозиран, че се стреми към това.

Колкото за стила му на управление, в много отношения това е стил на семейството. Дядо му Фердинанд по време на т. нар. личен режим допуска съществуването на партии, но те се манипулират. Правителството се формира от най-популярната партия за момента, но избраните министри най-често са сред тези, които са най-предани на монарха. Това важи особено за военния министър или за външния министър, тъй като според Търновската конституция монархът пряко ръководи външната политика. Така чрез подставени лица монархът винаги е можел да предизвика криза на правителството. Понякога се стига до пряк натиск върху него - през 1903 г. например на прием в княжеския дворец княз Фердинанд нарича пред всички кроткия просветен министър Александър Радев "вагабонт". Министърът веднага си подава оставката, колегите му го подкрепят, правителството пада, назначено е ново. Князът, а после цар, имал и друг любим вариант - да не назначава за министър-председател лидера на управляващата партия, а доверено лице на монарха. Такъв е случаят с ген. Рачо Петров, който при втория си мандат оглавява правителството на втория стамболовистки режим, когато управляват народолибералите, но скрити зад генералските пагони. Подобна е и ситуацията след убийството на премиера Димитър Петков през 1907 г., когато князът назначава своя адютант Димитър Станчов за министър-председател. Лидерите на спечелилата партия тогава обаче отказват да влязат в кабинета и Станчов така и не успява да състави правителство. Това е начинът, по който е управлявал дядото на Симеон. При Борис нещата са доста по-различни - до 1934 г. той е доволен от начина, по който функционира парламентарната демокрация. Но от момента, в който военните го настъпват и започват да говорят как ще му орежат прерогативите и той ще остане една репрезентативна фигура, какъвто е нашият президент сега. Тогава Борис сменя тактиката, успява да разцепи Военния съюз и да премахне военните от управлението. Оттогава вървят едни безцветни правителства, няма парламент, царят е единственият източник на власт. Но като цяло Борис е доста по-предпазлив от баща си, защото държавата тогава не е във възход, както при Фердинанд, а по-скоро върви надолу.

Има спомени на съвременници за това с какви механизми Борис е формирал тези безцветни служебни правителства. Например разхожда се някой по "Царя", вижда го някой от хората на Борис и му казва: "Ей, откога не сме се виждали, знаеш ли, в момента правим правителство, ти много ставаш за министър." След няколко дни човекът се вижда в указа за назначение на новото правителство, без да е искано неговото съгласие.

Награждавания, повишавания, отпускане на лични пенсии, назначавания на работа - Борис умело използвал личните слабости на хората, за да създава и поддържа послушни правителства. Винаги се търсели хора, пряко обвързани с монарха. Не случайно и Андрей Тошев става министър-председател през 1935 г., когато е над 70-годишен - очевидно логиката е царят да контролира човек, от когото трудно могат да се очакват някакви активни действия. След Тошев министър-председател става Георги Кьосеиванов, който е бил шеф на царската канцелария, след него е Богдан Филов - също човек, лично обвързан с държавния глава. Правителствата са били играчки в ръцете на царя.

- Бихте ли се ангажирали с политическа прогноза за това какво ни очаква?

- В момента има нещо като обществена истерия. Ако нещата тръгнат и към разпадане на парламентарното мнозинство, премиерът трябва да погледне към ОДС или БСП. Ако БСП влезнат в управлението, към края на следващата зима ще бъдат издухани. Във всички случаи, по моите прогнози, през пролетта на 2003 г. ще има парламентарни избори. Въпросът е кой ще устиска да остане в опозиция, защото която парламентарна група остане в опозиция, тя ще спечели следващите парламентарни избори. В новия парламент ще бъдат представени не повече от 2 парламентарни групи и вероятно няма да има изразено парламентарно мнозинство. ДПС според мен ще понесе най-големи негативи от ситуацията - не е изключено дори да не влязат в следващия парламент. А в дясното пространство тепърва ще има ново разпадане и там сигурно ще се появят нови играчи.

В България обикновено правителствата сами се свалят, мнозинствата сами се разпадат. И сега натам се върви. Иска ми се и да попитам: какво правят големите юристи в парламента, след като много от решенията могат да бъдат атакувани по съдебен ред?

Парламентарните истерии в момента съответстват на истериите в обществото - мнозинството в Народното събрание плаче, пише си писма, ходи на групички. Много хора не са си на мястото и това става все по-ясно. Ако Симеон се провали като управление, НДСВ вероятно ще изчезне бързо в момента, в който царят си отиде, също както се конституира. И най-комичното ще бъде, ако това стане, преди те да успеят да се регистрират. Изведнъж ще се окаже, че никой не ни е управлявал през това време.