Да имаш пет дни в Лондон и да ги похарчиш в зяпане на смяната на стражата пред Бъкингам, обиколка из Британския музей, чакане на двестаметровата тлъста опашка пред "Мадам Тюсо" и щракане на снимки от Тауър Бридж е като да направиш двеста лицеви опори на една ръка. И двете изискват солидна подготовка, здрав дух в здраво тяло и - най-важното - са напълно безсмислени.

Десетмилионната британска столица е град-котка, с много животи освен тези на двете парламентарни камари и на умрелите си крале и принцеси. Не пет дни, а пет години да имаш. И солиден портфейл - Лондон се реди в челната тройка на най-скъпите градове в света, рамо до рамо с Токио и Москва.



Ден първи: Underground



Ъндърграунд е официалното име на най-старото метро в Европа, но всички лондончани на галено му викат "Дъ Тюб". То е първото нещо, което виждаш след летище Хийтроу и въпреки прословутите червени автобуси на два етажа, именно метрото е задължителното условие, за да се оправиш в огромния град. Достига практически до всяка точка на Лондон, картите му са прецизни и не ти трябва английска филология, за да хванеш правия път.

В метрото няма нито една кофа - за да не ги взривява ИРА. На всяка спирка обаче приветлив глас на дикторка изговаря една от ключовите лондонски фрази "Mind the gap". Няма точен превод на български и означава приблизително "внимавай с дупката" (между прага на мотрисата и перона). На повечето станции дупка въобще няма. Там където я има, е не по-широка от дамско токче.

Английското "тюб" се отличава от всяко друго метро в света по това, че като настъпиш някого, той ти казва "sorry". На третия ден и ти почваш да казваш "sorry", когато те настъпят - сигурен знак, че доброто възпитание е заразно (както и прочутата лондонска хрема и зачервяване на очите, които неизбежно се хващат от изключителното количество прах в метрото). На третия ден след завръщането си в България все още се изпусках да казвам "sorry", когато ме настъпят в автобуса.

Лондон има още един основен "ъндърграунд" - клубовете, по всеобщо мнение най-добрите в Европа. "The End" е класика сред тях - без да е снобски като "Министри ъф Саунд" или грандомански като "Фабрик" - с две зали на две нива под земята, той е достатъчно скъп, за да осигури класово разделение. В Лондон входът за клуб е 10-15 паунда (1 паунд е 3.30 лв.), бирата струва минимум 2, а таксито е направо немислимо. Ето защо всички в клубовете са добре облечени, интелигентни и бели. За феновете на техното Лондон е Мека и Божи гроб едновременно. Пред клубовете винаги има опашки. На входа те пребъркват старателно и ти конфискуват наркотиците (ако носиш) и дъвките (кой знае защо). Клубовете работят по правило само в петък и събота.



Ден втори: Сохо



Лондонското Сохо няма нищо общо с нюйоркското Сохо. Затворено между четири булеварда в Уест Енд, то е известно като бившия бардак на Лондон. Днес червени фенери в Сохо няма, за старата слава напомня само една малка уличка със секс-шопове. Кварталът е поделен по равно между музиката и нездравословната храна. Офисите на сър Пол Макартни са тук, на "Върджин" - също. Както и представителният магазин на легендарния електронен лейбъл "Уорп". Но няма нищо друго като десетките магазини за плочи, разположени на "Бъруикстрийт". В тях можеш да прекараш часове, слушайки музика и четейки списания, дори без да си купиш рядък диск за трийсет и шест лева.

По-евтино се продават CD-та втора ръка. Пред сергиите с тях могат да се видят хора, които танцуват. Даже не е нужно да има сергии - в Лондон дори пенсионерите ходят с уокмени.

Магазините за музика в Сохо се редуват на равни интервали с фаст-фууд и кафенета. По принцип всички заведения в Лондон, с изключение на шикозните ресторанти, са на самообслужване. Тук диагнозата "сервитьорка" я няма. В Сохо улиците са тесни и умерено мрачни, с изключение на една - "Карнабистрийт". Тя е бляскава, въпреки че в момента текат ремонтни работи, и прекалено скъпа за българи. На нея е световноизвестният универмаг "Либърти".

Ако човек попадне вечер в Сохо, забелязва, че това е двуличен квартал. Има места, където си стискаш чантата здраво, и офиси на корпорации от типа на "Дойче Телеком", от които излизат юпита в сини ризи. Лондонските юпита са неизтребими. Те не изглеждат като орхидея, присадена на картофено стъбло, както тукашните си епигони. Ако някой от тях е с розова риза, това е необяснима екстравагантност.



Ден трети: "Оксфорд Стрийт"



В мартенския брой на списание "ИнСтайл" има снимки на "единствената блуза, която ще ви е необходима това лято". Тя е тип "циганска" - с широко навървено деколте, ръкави с връвчици и кичозен десен на цветя. Във всички магазини по главните търговски улици на Лондон - "Оксфорд" и "Риджънт", продават именно такива блузи, а в половината има и разпродажби. Във всички магазини влизат на тълпи англичанки и чужденки и тичат към пробните с наръч от описаните артикули. В крайна сметка си принуден да извадиш заветните 20 паунда и да си купиш и ти.

Лондон е омагьосващ със своята френетичност и безцеремонност. Самоуверен и богат достатъчно, за да си позволи следната екстравагантност: в събота вечер двама българи заставаме пред клуба "The Cross", който е на майната си, в едно влаково депо и в който свири Джъдж Джулс, най-споменаваното име в момента в местния диджей-афиш. Намираме мястото единствено благодарение на факта, че към него вървят тълпи боси и голи момичета.

Лондончанки по принцип ходят боси, дори да са с кожено палто. Дали пестят от чорапогащи или такава е модата - не стана ясно. За клубовете обаче съвсем се разголват и не е чудно при 5 градуса през нощта да видиш жена по чехли на бос крак, къса пола и минималистична блуза. Опашката, в която има много такива полуголи жени, е поне сто души. Входът е 15 паунда, та правя следното изчисление: няма да се лишат от 1500, ще ни пуснат. В 2 сутринта се разбира, че вече изобщо не пускат, защото клубът е претъпкан и ще се наруши комфортът на тези, които вече са си дали лептата. Отвътре се чуват звуци, които могат да изправят на дансинга и мъртвец. Това е Лондон - безмилостен и недружелюбен като всички, които обичаш.



Ден четвърти: файненшъл таймс



Да си намериш работа в Лондон е изумително лесно, особено ако знаеш английски. Причината е, че всичкият нискоквалифициран труд в този град е запазен за чужденците: чернокожи, индийци, източноевропейци. Барманите в заведенията, рецепционистките в хотелите, продавачките в магазините - сред тях няма нито един поданик на Елизабет II. С подобна работа обаче не можеш да се надяваш, че ще живееш във втора зона (Лондон е разделен на шест концентрични зони, първата от които е идеалният център), нито че ще ходиш на клуб всеки петък, нито че ще пазаруваш на "Оксфордстрийт". Наемите в града на Темза са безумни и в покрайнините на Лондон могат да се видят истински квартали от блокове, е не точно като "Люлин" и "Обеля", но не много по-осветени и безопасни. Картата на метрото за един ден струва 5 паунда, а една малка бутилка минерална вода е скандалните 3.50 лева. Скромна вечеря за двама в умерено лъскав тайландски ресторант е 70 паунда.

Пакет цигари тук е петнайсет лева и това е причината, поради която българските митничари трябва да проверяват по-обстойно всеки заминаващ за Обединеното кралство. Сред тях едва ли има такъв, който да носи по-малко от 2-3 стека "Виктори" в куфара си. Нашенските пушачи просто изнемогват за тютюн на този остров.



Ден пети: Камдън Таун



Парите може да са на свършване, но да отидеш до Лондон и да не видиш Камдън Таун е като да идеш до Рим и да не видиш папата. Северният квартал е лондонското "Илиянци", само че по-голямата част от стоката не е на открито, а освен щандове с боклуци, тукашният пазар има и неповторима атмосфера. Магазините са разположени в онези класически червени тухлени къщи, които изграждат представата за Англия от гледане на филми.

Днес Камдън не е толкова ъндърграунд, колкото преди десет години, но пак е претъпкан с култови клубове, ботуши с кабзи, евтини (за Лондон) ти-шъртки с хитроумни надписи (от типа: "Аз не съм кучка, аз съм Кучката, а за теб съм г-ца Кучка" или "Аз казах "не" на наркотиците, но те не щат да ме слушат") и отново много дискове с музика. Камдън е царството на ориенталците. Това е една от основните причини кварталът да мирише непоносимо. Сто вида индийски пръчици ухаят редом с петнайсет вида ориз край вонята на Риджънт Канал. Идилия. Камдън е малкият Амстердам на Лондон - с изрисуваните си магазини, пълни с атрибути за пушене на марихуана, каналите и непочтителната си, неанглийска шумотевица.

Естествено, ако сте на средна възраст и любимият ви вестник е "Дейли телеграф" или "Дума", няма какво да правите в Камдън Таун. Но той е най-шареното и весело място в Лондон, ако успееш да се абстрахираш от непобедимата миризма. Камдън е уникален дори с метростанцията си: тя е единствената в цял Лондон, на която билетчетата не се проверяват от машини, а от жив човек, седнал зад гише.