На 26 години, когато се върнах в Ню Йорк след безславен опит за магистратура по средновековна история из замръзналите степи на Чикаго, направих ужасяващо откритие: бях неграмотна. Или поне толкова неграмотна, колкото може да бъде един човек с над 20 години образование зад гърба си. В несполучливата ми научна кариера съм чела средновековни полици, папски були, указания на Инквизицията. Чела съм Данте, Бокачо... Но нещо след 1400 г.? Нищо. Чувствах се много, много глупава сред моите нови изтънчени приятели в Ню Йорк. И изглеждах много, много глупава. Всъщност, нека си го кажем направо - бях глупава и това беше ужасяващо, както толкова много други неща в днешни времена. Но впоследствие осъзнах, че моето злочесто невежество е всъщност дар - да си неграмотна на 26 г. и с уклон към литературата е една от най-бляскавите съдби които могат да застигнат простосмъртните момичета.

Разбира се, по онова време нямаше как да зная това и в панически опит да изгладя недостатъците си се промъкнах до книжарница "Странд" и се изправих пред необятната шир на рафтовете с книги и съответно моето невежество. Имам отчетлив спомен как се прибирам у дома, сядам на матрака на земята в тясното ми апартаментче и безпомощно оглеждам клетата ми оскъдна колекция книги на перваза на прозореца. Тлъст речник по латински. Тлъст речник на християнските светци. Към които добавих кльощавия сив роман, който току-що бях купила. От всички милиони книги в знаменитите километрични рафтове на "Странд" аз отчаяно, напосоки и импулсивно бях грабнала едно очукано издание на "Модърн лайбръри" на "Островът на пингвините" на Анатол Франс. Ой!

Анатол Франс? Не Балзак. Или Флобер. Тях никога не ги бях чувала.



Не бих ги различила от Мопасан



Нито пък от Анатол Франс, ако трябва да бъдем точни. Що се отнася до британската или американската литература, не бях чела нито Остин и Елиът, нито Дикенс и Мелвил, нито Джеймс и Уортън и...

За всичко това е виновен Достоевски.

Когато бях малка, винаги ми позволяваха да остана у дома дори при най-дребното оплакване (ако тогава знаех думата "неврастеничен" щях да я използвам всяка седмица), стига да обещаех да стоя мирно и да чета. Прочетох "Щурецът на Таймс Скуеър" и Бевърли Клиъри, книги за коне и храбри млади индийци, биографии на Джордж Вашингтон Карвър от училищната библиотека. Вкъщи имаше книги на Албърт Пейсън Терун за колита (понеже имахме коли), колекцията на баща ми за братята Харди и на майка ми от романи на Луиза Мей Олкът. Четях много. Бях от онези деца, за които казват, че много четат.

Та какво се случи между "Пингвините на г-н Попър" и "Островът на пингвините"? "Идиот", ето какво. В седми клас видях романа на Достоевски в библиотеката и смятайки, че ще е смешна книга за някакъв тъп човек, започнах да я чета. Четях, четях и четях.



Влюбих се в княз Мишкин



Изглеждаше толкова сладък. Нямах представа какво е епилепсия, а твърде ме мързеше да проверя в речника. Не знаех даже какво значи "наивен" и пак ме домързя да погледна значението. Но продължавах да чета, в собствения ми наивитет, увлечена и разбираща може би една десета от съдържанието. Една десета от Достоевски ми се струва твърде прилично за седмокласник. Проблемът е, че сега - когато вероятно ще мога да схвана останалите 90%, нямам желание да се захвана с Достоевски отново. Въобще. Достоевски съсипа Достоевски за мен.

За което съм му благодарна. Моята достоевска фаза, в която поглъщах един след друг тежките му томове навсякъде където сваря (има снимки, на които съм запечатана как упорито се опитвам да чета по време на семейна разходка с лодка, на ски, на плажа...), продължи през почти цялата гимназия. Ако година след година прекарваш цялото си време в четене на книги, които само се преструваш, че разбираш, не остава място за нищо друго. В училище необяснимо ни принуждаваха да четем "Инцидентът в Окс Боу", имаше и малко Шекспир. Но това бяха 60-те и в продължение на една цяла година успях да се измъкна, ужким изучавайки извънкласно "Сага за Форсайтови" (телевизията тъкмо въртеше сериала). Написах и една класна работа върху екзистенциалното отчаяние в "Престъпление и наказание", "Сърцето е самотен ловец" (от задължителния списък за класа) и единствения ми набег в съвременната американска литература - "Синдромът Портной". Да, не съм казвала, че не съм претенциозна. Казах само, че не съм начетена.

Имаше попадения и в задължителния списък в училище, някои неблагополучни (като Роб-Грийе: не бях чела Емерсън, но трябваше да чета Роб-Грийе?), а други като дар от боговете (силна доза Колет, благодарение на майка ми). Но това бяха дребни островчета в необятния океан на моето невежество.

Та онзи ден, денят на моето прозрение, се прибрах от "Странд", седнах засрамена на матрака и се вторачих с покруса в "Островът на Пингвините", който бях почвала и зарязвала няколко пъти с объркване и отегчение. После се сетих, че бившият ми приятел беше зарязал една чанта с негови неща в килера, сред които и едно издание с меки корици на "Нашият общ приятел", любимата му книга. Няколко дни по-късно



изплувах от този изящен текст,



проклинайки се, че съм прахосала толкова много време в глупости, вместо да правя онова, което Господ - в неговата мъдрост - очевидно ми е отредил в този живот - да чета Дикенс.

Това беше съдбовен момент - моето откриване на английския език. Никога нямаше да се случи, ако не бях толкова благословено неграмотна. Представете си удовлетворението и възторга, когато след известно време, като младоженка, седнах да изследвам библиотеката на своя съпруг. Тя стигаше от едната стена до другата, от пода до тавана. Беше подбирана и събирана от човек с познания и вкус, продукт на учебните програми на Колумбийския университет... и беше подредена по азбучен ред. Започнах от горния ляв ъгъл (Джейн Остин! Акърли!) и си проправих път до долния десен (Уо! Удхаус! Улф!) Така



за пръв път на 35 години прочетох "Хъкълбери Фин"



А когато смених съпруга, се озовах пред нова библиотека с други книги за изследване. За пръв път отворих "Моята Антония" (Уила Катър) преди месец. И ако това не е благословия!

Та, ако Достоевски не ме беше изтощил до краен предел в ранна възраст и бях прочела "Хъкълбери Фин" на 14, щях ли да го препрочитам на 35? Може би, но нямаше да е същото трансцендентно преживяване, като да го откриеш на стари години. А нищо чудно и никога повече да не бях посегнала към него - отне ми няколко десетилетия да се възстановя от "Старецът и морето" и да опитам отново с Хемингуей. От друга страна, наскоро препрочетох "Колито Бъф" (Терун) и бях поразена каква добра проза е това. В "Защо да четем класика" Итало Калвино пише, че един текст, прочетен на младини и забравен, оставя семената си в нас. Ако това е вярно, а предполагам, че е, то благодаря ти, Албърт Пейсън Терун, и предполагам, че трябва отново да ти благодаря, Достоевски. И макар твоето име неизменно да ми напомня за времената, когато беше нормално да вървиш бос из Манхатън, предполагам отново настъпва денят, в който да отворя "Идиот".

-------

Катлийн Шайн е автор на 8 романа, два от които екранизирани. Последната й книга е "Тримата Вайсман от Уестпорт". Редовно пише за "Ню Йорк таймс", "Ню Йоркър" и др. Израснала е в Уестпорт, САЩ. Като малка мечтаела да стане студент, затова записала магистратура по средновековна история в Чикагския университет. Там установила, че няма памет за дати, събития и абстрактни идеи, и след кратка и разорителна кариера в пазаруването на обувки из Италия се отдала на литературата. Провалила се като интелектуалец, днес Катлийн Шайн по собствените й думи гради успешна кариера като псевдоинтелектуалец.