Малко са историческите събития, които с такава охота се обсъждат навсякъде, където това е възможно - на маса, край огъня вечер в планината, в двора на лятната къща в горещ летен ден. Това наистина обичано историческо събитие винаги ни изпълва с гордост вероятно защото показва колко народополезна работа може да се "отхвърли", колко опасности да се преодолеят, когато владетелят (царят, генералният секретар, министър-председателят) е заедно с народа си в малък, но здрав юмрук, който може да посрещне всяка заплаха.
Обикновено рисуват подробни схеми на битката, но достоверните подробни сведения за нея са оскъдни. Византийският летописец Георги Акрополит е основен извор за събитието, макар да не е пряк свидетел на войната. През 1230 г. той е едва 13-годишен. Описанието на битката най-често е в резултат на легендарни сведения от по-късно време. Всичко това едва ли е от особено значение. Важното е едно - малобройната, но силно мотивирана българска войска заедно с неколкостотин кумани нанася чудовищно поражение на солунския владетел. Поражение, което остава незаличим спомен в балканските политически отношения дори през следващите няколко столетия.
В резултат на Клокотнишката битка цар Иван Асен II приема титлата "цар и самодържец на всички българи и гърци", България присъединява към територията си обширните земи "от Одрин до Драч". Според житието на св. Петка, написано от патриарх Евтимий, са покорени "цялата Македонска област, още и Сяр заедно с цялата Атонска, или по-добре да се рече Света планина . . . славния Солун, и цяла Тесалия, също и Тривелия, а общо и Далмация, която се нарича Албанска държава, дори чак до Драч" (Ив. Дуйчев, 1944).

* * *

Не може да има никакво съмнение за категоричните права на коронования вече за византийски император епирски деспот Тодор Комнин и върху българския престол. Макар и по строго женска линия, Тодор Комнин е правнук на императрица Ирина, съпруга на византийския император Алексий I Комнин (1081-1118) - баща му Йоан Дука е син на Иринината дъщеря Теодора. Самата императрица Ирина от своя страна е правнучка на цар Иван Владислав (1015-1018) - майка й Мария е дъщеря на Иван Владиславовия син Траян. Така по линия на прабаба си Ирина Тодор Комнин е наследник на български царски род, а по линия на прадядо си Алексий I Комнин - на един от най-благородните византийски владетелски родове, излъчил от своите редици шестима императори в Цариград, отделно братовчедите им в Трапезунт.
В същото време родословието на Асеневци стига, според триумфалния и възпоменателен надпис от търновската църква "Св. 40 мъченици", само до "син на стария цар Асен". Всички опити да се стигне до по-големи дълбини са обречени на неуспех, докато не се открият нови извори, което е занимание в пълна степен рисково и лишено от гаранции.
Абсолютно сигурно е, че още като епирски деспот Тодор Комнин има пълното знание за благородното минало на знатния си род. Някои сетнешни негови действия показват това. Та от края на управлението на прабаба му Ирина е изминал по-малко от век и само още век до славното време на дедите му като български царе.
Повечето български родове и днес имат запазен ясен спомен за миналото си в рамките именно на този срок, около 200 години, при това без помощта на почти никакви писмени сведения. Съвсем ясно е, че владетелски род като Комнините ще има много по-детайлна представа за миналото си от съвременно средно българско семейство.
Могат да се посочат значителен брой факти, които, взети заедно, представят една по-друга историческа картина от обичайната. За византийски император Тодор Комнин е коронован от охридския архиепископ "на цяла България" Димитър Хоматиан. Вярно, това става чак след отказа на солунския митрополит да извърши обряда. За това си деяние Хоматиан е обсипван с упреци в кореспонденцията си с Никея и подложен на кръстосан разпит - откъде има миро за миропомазването, кой и кога го е приготвял, има ли право да го използва.
И нещо много показателно - след победата при Клокотница Тодор Комнин е ослепен. Тази жестокост на цар Иван Асен II изглежда в контраст с милосърдното отношение към пленените войници, но само докато си спомним, че ослепяването е обичайното наказание за бунтовниците, за узурпаторите на престола или при опит за узурпиране според средновековната балканска наказателна практика.
Впрочем, за правата на Тодор Комнин върху българския престол с абсолютна сигурност е знаел и самият Иван Асен II. Оказва се, че българският цар трябва да е бил също напълно наясно с правните основания за стремежите на Тодор Комнин към българския престол. Вече в сферата на хипотезите можем да предположим и друго. Макар и коронован за византийски василевс, Тодор Комнин не може да не си е давал сметка, че няма да успее да задържи тази титла дълго време. И правно, и исторически, и военно византийският престол по това време се намира в Никея и оттам той може да отиде единствено в Цариград и никъде другаде. Изглежда, че чрез войната от 1230 г. Тодор Комнин се подготвя не толкова за нападение на Цариград, за чиято обсада няма сили, а да седне всъщност на българския престол - престола на дедите му по женска линия. Така обикновено представяната като българо-византийска или българо-епирска война от ранната пролет на 1230 г. се оказва стандартна междуособица, опит за отстраняване от авторитетния български престол на новоаристократите Асеневци. Опитът не успява може би защото затворените в себе си средновековни аристократични родове често се износват, губят сили и отстъпват пред напористите новаци.
Вярно, че напоследък в съответствие със сезонната мода в историческите изследвания Асеневци е препоръчително да се свързват с някаква прабългарска аристокрация, дълбоко законсервирана и засекретена. Излишно е и тук да се изтъква, че за такива произволни твърдения няма абсолютно никакви основания три-четири века след последното споменаване на този етнос.
И още. Изглежда последвалият брак между Иван Асен II и дъщерята на Тодор Комнин има за цел да бъде узаконено юридически и исторически правото на Асеневци върху българския престол - право, което те отвоюват успешно от края на ХII в. насетне. Романтичните разкази за красивата Ирина и за любовта на застаряващия цар нямат никакво място в политиката. Там всички чувства минават само през голия интерес. Една достойна Асеневка - сестрата на цар Иван Александър и сръбска кралица/царица Елена, с гордост е оставила век и малко по-късно представителното си генеалогично дърво в стенописите на църквата в Матейче.

Извори

"И тъй, след като Тодор Комнин се издигнал с успехите си и станал съсед на българите, той сключил договор с царя на българите Иван Асен [II]. . . А Тодор Ангел [Комнин], понеже бил дързък и се държал своеволно не само в царските, но . . . във всички държавни работи, постоянно престъпвайки клетвите и нарушавайки споразуменията със съседите, скъсал договорите с Иван Асен и тръгнал срещу българите, като събрал голяма войска, съставена от ромеи и италийци. Той минал край Адрианопол [Одрин] и вървял край горното [средното] течение на Еврос [Марица], търсейки да завърже сражение с българите. А всъщност търсел собствената си гибел. Защото той смятал, че българите ще се уплашат и не ще издържат изобщо дори първото нападение на войската му. Но българите не мислели така. Иван Асен, уповавайки се повече на нарушението на клетвите и договорите от страна на Тодор Ангел, отколкото на войските си, взел малка помощ от скитите [куманите], които не наброявали [дори] хиляда, и се понесъл смело в сражението, като закачил на знамето, както казват някои, писмената клетва на Тодор. Войските се сблъскали някъде около едно място край Еврос, което наричат Клокотница. И за да ви изложа накратко всичко, Тодор бил решително победен от българите . . . Били пленени от враговете той и мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните и всичките им вещи станали плячка на българите. Иван Асен се отнесъл към плененото множество човеколюбиво, освободил повечето от войниците, а най-вече по-простите и сбирщината и ги отпратил по селата и градовете им . . . Всички му се възхищавали и го облажавали, защото не употребявал оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеи, както българите преди него. Затова той бил обичан не само от българите, но и от ромеите и от другите народи."
Из "История" на Георги Акрополит
Превод на М. Войнов