Възможно ли е ефективно администриране на паметта и доколко е разумно да се полагат такива усилия? Подобни въпроси пораждат отминалите тържества за 65-годишнината от Деня на победата, които събудиха духа на Великия кормчия. В украинския град Запорожие местни комунисти издигнаха скромен паметник на Сталин пред своята централа и това беше посрещнато с противоречиви коментари в руските медии, каквито предизвика и появата на негови портрети в Москва. У нас комунисти и седесари от община Шабла от месец се карат заради бъдещ паметник на руски подводничари, загинали край нос Калиакра през 1942 г. След Деветомайския военен парад Владимир Путин отиде на Поклонния хълм в Москва, където беше положен основният камък на бъдещ Мемориал на славата - копие на същия паметник в Грузия, който Михаил Саакашвили взриви миналата година.

Тези битки с паметта напомнят за случая с братята Юзеирови, които миналото лято опитаха да издигнат паметник на незнайния турски войн в двора на своята къща в с. Славяново и това беше посрещнато с обществена тревога и възмущение, поради което частният мемориал беше разрушен като "незаконна постройка". Тъй като България е осеяна с незаконни постройки, на които никой не посяга, очевидно в случая ставаше дума за друго - за незаконна памет.

Дали братята са кротки митомани, жадни за публичност и слава, или авантюристи с политически амбиции, дали идеята им беше политическа провокация, или наивно романтичен порив, вече е без значение. Тяхното хрумване стана обществен казус, който оттук насетне по разни поводи ще бъде припомнян. Става дума за конфликт между официалната и административно, т.е. политически моделирана памет и неофициалната (частна или групова) памет относно тяхната публичност. Явно проблемът в неговата парадоксалност е актуален не само у нас и изглежда произтича от двусмислената природа на паметниците. Някои се възприемат като живи олтари на уж превъзмогнати религии (идеологии), а други - като монументални исторически сувенири. Очевидно проблемът не е в паметниците, а във възприятието. В едно модерно и рационално общество разликата между двуметровия паметник на Сталин и неговите бронзирани гипсови бюстове, каквито се продават в антикварни магазини, би била единствено в мащаба.

Миналото лято, докато скандалът с братя Юзеирови набираше сила в медиите, с деветгодишната ми дъщеря прекарахме една хубава седмица на море, която решихме да увековечим, като й посветим музей. Кръстихме го "Музей на щастливите дни в Синеморец".



Частен музей. Помещава се в луксозна кутия от обувки.



Вътре има разни исторически предмети, описани по правилата на музейното дело - зъб от морско чудовище, намерен до устието на р. Велека, щипка от рак, открита на плажа Листи, прибори за хранене с прикрепена на връвчица бележка: "Вилици, неръжд. стомана, made in Bulgaria. С тези вилици на 22 август 2009 г. Маргарита и Ясен бодоха салата от белени домати със зехтин, босилек и овче сирене на плажа Силистар. Нека всемогъщият Бог им дари здраве, сили и средства, за да го направят отново."

Има и други паметници с подобаващи бележки. Нека обясня, че вилицата е предмет на културна човешка дейност и заслужава същото внимание, както, да речем, писалката, с която е подписан някой важен международен договор. Още не сме си регистрирали музея в Министерството на културата, защото чакаме да излязат някои подзаконови нормативни актове, но обмисляме вариант да го акредитираме към някоя международна организация като най-малкия музей в света. Впрочем още не сме го довършили, защото не намерихме нова подходяща кутия, но идеята е жива и когато става дума за музей на щастливите дни, тя е по-важна. Убеден съм, че нашият музей отговаря на изискванията на закона и има обществена значимост, макар и за общество от двама души.

Паметник, според Закона за паметниците на културата, е "всяко недвижимо и движимо автентично материално свидетелство за човешко присъствие и дейност и за процесите в природата, което има научна и/или културна стойност и притежава обществена значимост". Това означава, че всяко нещо може да бъде припознато и като паметник - от часовниковата кула в Берковица до някое колело от каруца или носталгична опаковка от цигари "Стюардеса" с цена 55 стотинки. Рамката, която поставя законът, е толкова широка, че не би могло да се очертаят граници на законната и незаконна памет. Това върши актуалната политическа конюнктура, когато не може да го върши гражданската солидарност.



Администрирането на паметта е сложно,



за да не кажем и невъзможно усилие със съмнителна политическа продуктивност. То е движено от страхове и надежди, които са дълбоко ирационални. Портретите на Сталин през 2010 година не могат да съживят тъмните енергии на сталинизма, от което вероятно някои се страхуват, нито могат да избавят неговите поклонници от разюздания неолиберализъм - от пазара, мафията, подкупното чиновничество, социалната несигурност, както те сигурно скришом се надяват. В едно рационално общество отношението към старите олтари е различно. То е толерантно и понякога добронамерено иронично. Те престават да бъдат олтари и стават исторически сувенири независимо от тяхната монументалност.

В центъра на Виена, на няколко минути от двореца "Белведере", има паметник на Съветската армия - отлично поддържан монумент, върху който със златни букви на руски език е изписана заповедта на Сталин за настъпление на Червената армия към Австрия. Този паметник не смущава битието на виенчани нито с чуждоезичния си текст, нито с подписа на един от най-мащабните масови убийци на миналия век. Австрийците явно имат друго отношение към паметниците. Там на всяка крачка, особено в провинцията, човек вижда най-различни малки паметници, най-често в човешки ръст, понякога прилепени към фасадата на някоя къща статуи на реални хора, направили нещо добро за града, или пък фигури на светци. У нас подобно усещане за ласкаво отношение към не твърде ласкавата ни история внушават войнишките паметници в селата и малките градове, които местните общини са посветили на свои земляци, загинали във войните за обединение на България.



По света има всякакви паметници



В някои присъства сковаващата сериозност на екстремални исторически събития, а при други е увековечено нещо с чисто битова и делнична значимост или се долавя шеговито намигане към миналото. Има паметници на кучета и котки, на разни чудаци, на литературни и анимационни герои. В Америка има паметници на Попай Моряка, издигнати от производители на спанак. През декември миналата година в Джакарта беше открит паметник на Барак Обама. Представен е като весело десетгодишно момче в къси панталони и напомня за период от детството му, свързан с този град. В подобна стилистика е издържан паметникът на Милю, популярен пловдивски чешит и юродив, поставен преди десетина години на централната улица. В Радомир има паметник на бозата - изваян е бай Илия Бозаджията, усмихнат, с гюм и капела на главата.

Преди десетина години на страниците на в. "Сега" проф. Никола Георгиев беше предложил, съвсем сериозно и с убедителни аргументи, да се направи паметник на Бай Ганьо. Никой не обърна внимание на тази идея, но тя все още е актуална. Странно е, че няма паметник. А може би е разбираемо. Паметникът би означавал затваряне в паметта, т.е. в миналото. Това обикновено се прави post mortem, а "проблематичният българин" на Алеко е жив.

Обществените полемики около съдбата на паметниците обикновено подминават един съществен въпрос. Дали националната памет е ценност единствено като вместилище на достойнство и източник на общностна гордост? И дали точно такава тя е надежден инструмент за самопознаване и саморазбиране? Паметникът на една непривлекателна култура също е паметник на културата, както и паметникът на непривлекателната история също е исторически. Ако има нещо, което прави националистите отблъскващи, то е не толкова кресливото патриотарство, а желанието да наложат своя начин, своя рецепта за обичане на родината. Човек може да обича своето отечество и без да е изцяло съгласен с него. Тази обич е по-трудна, но поради това тя е и по-истинска.

Ако едно общество искрено се придържа към плуралистичните ценности на либерализма, то би трябвало да ги приема не само в материалните, т.е. пазарни измерения, но също и дори в по-голяма степен в духовните им проекции. А това означава гарантирано право на частна или групова памет. Ако не може да го направи, значи либерализмът е само политическо кокетство, популистка гримаса и техника за социална измама.

В усилията за административно насилване на паметта прозира един атавистичен страх от нейното разпадане, страх от разпадане на общността. Но колкото повече човек се взира в бездната, както пише Ницше, толкова повече повече бездната се взира в него. Нещо подобно е казал и Левски: "Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме." За българското общество явно все още е трудно приемлива идеята, че толерантността би могла да интегрира по-ефективно от травмиращите зони в паметта за общата историческа съдба. Всичко, което е оставило следа в паметта (национална, групова, фамилна), заслужава паметник. Най-сетне и късата историческа памет заслужава своя български паметник.