Христо Мутафчиев е роден в Карлово на 4 април 1969 г. Завършва актьорско майсторство в класа на проф. Надежда Сейкова и Илия Добрев в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" през 1994 г. Работи в драматичен театър "Н.О. Масалитинов" в Пловдив, а от 1995 г. е част от трупата на Малък градски театър "Зад канала". Една от първите му филмови роли е в "Гори, гори огънче!", следват "Дунав мост", "Пансион за кучета", "Клиника на третия етаж", "Огледалото на дявола", "Търсенето на Немо" и "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", както и в тв продукциите "Най-важното в живота" и "Църква за вълци". Носител е на "Икар" за ролята на Големанов. От 2005 г. е председател на Съюза на артистите в България.



---

- Казвате, че въпросът за затваряне на театри и опери при реформата не стои, а в същото време някои актьори твърдят, че ще се затворят повече от половината, ако съкращенията от държавните разходи се приложат автоматично в размер на 20 на сто и в театралната сфера. Няма ли разминаване?

- Аз нито съм министър на културата, нито съм министър-председател на тая страна, за да кажа категорично, че няма да има затваряне на театрите. Казал съм, че няма да допусна затваряне на театрите, в това ни увери и министър-председателят. Но ако се приложат тези 20 на сто, то на практика театрите ще бъдат принудени да спрат да работят. Няма да има спасение.

- Защо обаче всеки дошъл на власт започва реформата и от театъра? Имате ли обяснение?

- Защото всяка една власт разбира малоумието, в което българският театър живее и съществува в последните 20 години, и защото пак всяка една власт осъзнава, че това статукво, в което работят театрите 20 години, трябва да бъде променено. Проблемът е, че нито една власт няма стратегическа визия за тази реформа, нито цялостна концепция за културна политика. Културата при нито едно правителство не е била приоритет. Сега се надяваме, че настоящото правителство, след като ни чу, ще разбере какъв е основният принцип, по който трябва да работят българските театри и да го приложи в обществен план.

- Има ли дългосрочна концепция или пък стратегия за развитието на театъра?

- Питайте министъра на културата.

- Справедливо ли е заплащането на актьорите? Не питам като абсолютна цифра, а за това този, който играе, дали получава повече от този, който не играе?

- Много несправедливо е това по простата причина, че заплатите в държавните театри са почти на едно и също ниво. И няма никаква логика актьор, който не играе от три години в нито един спектакъл, или пък актьор, който играе три представления в месеца да получава една и съща заплата колкото актьор, който играе 4 или 5 спектакъла всяка седмица.

Съюзът на артистите от три години е инициатор на идеята- българските театри да минат на делегирани бюджети. При този принцип директорът на театъра е на практика мениджър, който има творческата и финансова свобода да определя политиката на своя културен институт, обвързана и с крайния резултат. Това ще стимулира целия екип на театъра да работи повече за създаването на добър и по-качествен продукт, който да носи и печалба на театъра. Това е реформата, която трябва да бъде направена. Всякакви други измишльотини са пълен боклук.

- Ще посочите ли три основни проблема на българските актьори.

- Хайде да не ги делим на актьори и на работещи в техническите служби, а да говорим за хората на театъра. Първият основен проблем е, че сега те нямат никакъв стимул да произвеждат добър и качествен продукт, защото държавната политика, провеждана в последните 20 години, е по-добре да не работиш, но да получаваш заплата. Вторият проблем е, че трябва да се създадат предпоставки за частни инвестиции в областта на културата - т.е. законът за меценатството да е работещ, данъчни облекчения за спонсориращите културата на държавата ни, публично-частни партньорства. Забелязвате ли, че в театралното пространство и в театралната къща няма частни формации, които да участват в театралния живот? Те нямат никакъв стимул да се създават, защото държавата не е помислила за тях. Затова и бизнесът подкрепя чалга, вип брадъри и всякакви простотии на тоя и оня Сульо, появяващи се в ефира на много телевизии. Третият проблем е липса на културна политика за представяне и рекламиране на българския продукт в ефира на България. Защото по никакъв начин държавата не се е погрижила да създаде закон, по който да задължи частните медии, които получават лиценз от държавата и печелят от реклама милиони, да рекламират българско изкуство, а не в последните три минути на сутрешните блокове да споменават по нещо. Може ли някой да ми изброи колко са културните предавания в телевизионния ефир? Смятам, че са не повече от 10.

- Сега пак се говори за закон за театъра. Защо 20 години държавата не го приема?

- Защото досега Министерство на културата не е инициирало нищо в тази посока, защото то само разпределя бюджетни средства за заплати и други разходи и няма културна политика. Освен това смятам, че екипите на министрите са изградени от хора, които не познават същността на проблемите и хора, външни на сектора. Наблюдаваме това от доста време. Хайде да не кажа, че познавам толкова дълбоко културата и нейното министерство, но я наблюдавам отстрани и виждам, че там има хора, които хал хабер си нямат от култура!

- Има ли нужда страната ни от 44 театъра?

- Страната ни има нужда от всеки изграден културен институт с вече завоювано място под слънцето. И затова е безсмислено да се говори в числа - дали ни трябват 44 театъра, 58 или само два. Всеки, който успее да накара публиката да влезе в салона му, има място на театралната карта на България. Но за този цел не трябва да се казва: "Този театър трябва да го махнем, защото имал малко публика и правел големите разходи!", а има нужда да се каже: "Дайте възможност на всички театри да спечелят своята публика, да спечелят средства от тази публика и да развиват себе си в пазарните условия в съответния регион." И затова в Кърджали трябва да има български театър, защото трябва да се говори на български на децата в Кърджали. А не да се казва: "Дайте да закрием театъра в Смолян, защото няма публика." Трябва да има театър там, защото 20 години хората в Мадан и Девин не са видели българско театрално изкуство поради простата причина, че това е политиката, водена в тези райони от години. И ако това правителство иска в Мадан и Девин да гледат български театър, да купи автобуси, които не струват колкото бюджета на цялата държава, и да закарат смолянските актьори там. И не да се гледа каква е бройката на тези театри или читалища, а да се види каква е функцията им и да има стратегия, за да могат те да носят българщина. Докато държавата смята, че плащайки парното на театрите, прави разход, а не инвестиция в публика, ще се давим в халтура и чалга.