Много отдавна две хубавици от малък музей подбраха по-запазени дървени "клишета" на стари църковни щампи и извадиха отпечатъци за приятели. Една от тях "Сты Кирилл и Сты Методiй, просветителы болгарскiи по Хрiста" държа над работното си място. Очаквам, че ще ми помагат в писателския труд. Графиката очевидно не "кореспондира" с иконописната традиция: и двамата са плещести, с могъщи бради и рунтави хайдушки вежди и с леко свирепо за светци изражение. (Напълно реалистично, впрочем, ако се знае богатирската им мисия в духовността, с която анорексичните образи от иконите едва ли биха се справили.) Понеже в къщата ми положението на поета съвсем не е централно и често го местят по стаите, отказах се да пробивам дупки в панела и просто подпирам щампата наблизо. Хем аз да я виждам, хем и солунските братя да следят какви ги върша на компютъра. В дните преди празника забърсвам рамката и стъклото и закрепям някакво цвете. Все пак Денят на българската култура по някакъв начин се разпростира и над моя дом.

Този празник от доста време се отличава с кухите си речи и пресиления апломб, брои се за най-българския, а най-отпред обикновено се пъчат



лица и кореми, които я българската култура бастисват



и употребяват за свои си нужди. И независимо от тях, тя, културата ни, остава и някак - сякаш против волята си - пребъдва. В смисъл, че оцелява. (На един хронично оцеляващ народ и културата главно оцелява.) Може би защото я управляват предимно хора семпли или бездарни, та и съсипването не могат да свършат както трябва. Един талантлив човек и с това талантливо би се справил: би я квалифицирано и окончателно затрил.

Надигането на среди от изкуството, науката и просветата напоследък - артисти, музиканти, професори, студенти, академици - колкото и да прави впечатление, всъщност е само... поредно. Поредното



възправяне на творци и просветители

срещу собственото им положение.



Срещу съдбата да залагат дарби и кауза против безразличието и демагогията на една самодоволна прослойка, учудващо сита в такава обрулена държава.

Погледнато по-широко, този проблем е бил, е и ще бъде актуален по нашите земи в обозримото поне за днешните поколения бъдеще. Ако разгърне своите архиви, всеки автор, който се е подвизавал по-продължително в културата и в печата, ще намери там какво да изрови като за днешния ден. Съвсем валидни, какво говоря аз - "животрептущи"! - текстове се откриват в прашните страници от миналото. Това едва ли е сбъдната авторова мечта словото му да остане безсмъртно. По-скоро е от все същия български живот, който се върти в кръг и дори проблеми нови не сварва да измисли. И в културата ни също...

Та така: в един отдавна потънал в забрава вестник (понеже вестникът се казваше "Континент", дали направо да не кажем, че става дума за потънал континент?) съм отронил следния практичен съвет: "Когато интелигенцията на един народ гладува - значи трябва да се нахрани народът." Било е преди петнайсетина години. Една предишна криза. Наистина гладно време. Защо днес това изречение изплува? Може би защото народът отново застрашително огладнява и, значи, идват тежки дни и за нашего брата артиста?



Когато има за народа, тогава

все ще остане залък и за изкуството



Това българинът го знае от безсмъртния си опит. От Възраждането още. Тогава икономическото надигане на племето ни извиква и духовния устрем. Ненапразно той се заражда там, където се появява първото модерно производство, от лирите и грошовете в прощъпулника на машинния век по нашите места. Нашето Възраждане е задвижено с речна вода - онази, която е завъртяла колелата на даракчийници и тепавици, на гайтанджийници и самокови. Затова се и отличава с такава кристална чистота, която никога не бе размътена и заблатена.

Никога няма да се отрека от едно свое, тогава гневно, а сега хладнокръвно заявление, че истинската култура се създава без държавата, а често и против нейното желание. Вяра в това ми дава пак все същото Българско възраждане - един подем и разцвет, без да имаме държава, а тази, в която сме били, съвсем не е подозирала за него. И по-добре. Стига една държава да остави бизнеса да диша, стига да не го държи под желязна пета - и културата ще се съвземе. Но когато



свободният труд е ударен между веждите,



както днес, той само себе си спасява и само себе си лекува. Защото той трябва да нахрани народа, както вече се разбрахме. А иначе на културата ще й празнуваме само празника. И ако трябва да търсим изречения от онази недалечна криза, ето пак едно-две такива: "Да се плаче за културата на един народ е празна работа. По-добре да плачем направо за народа."

С тези си разсъждения и най-вече възстановени изречения вашият автор едва ли е най-подходящият коментатор по темата. Защото на този автор лист и молив ще са му напълно достатъчни за творческия процес. Но какво да кажем за онези, на които са им нужни сцена и декори, камера и филм, зала и микрофони? Или за музеите, библиотеките, читалищата? За училището, университета и, да си дойдем на думата - за академията. За тях днес са ни нужни други изречения, други метафори. За тях трябва да й кажем на тази държава, която все си пресмята и преговаря приоритетите, че културата е като доменна пещ - оставиш ли я да угасне, надявай се после да я запалиш.

А става дума за пламъка...